Петър Бобев - Тайната книга

След кратко размисляне дьо Монфор добави:

— Ако великият магистър намери за добре да ми отпусне нов кредит, битката ще свърши по-рано. Ще си оправя всички сметки по-рано. Войната — това са пари. Филип Македонски го е казал преди мен: „Магаре, натоварено с пари, може да прескочи всяка крепост.“

Знаеше той, желязото се кове, докато е горещо. Трябваше да осигури нови средства, докато съветникът на великия магистър се намираше в такава нужда. После, когато се разминеше с бедата, абат дьо Монгри щеше да стане предишният бездушен лихварин.

Абатът наистина беше готов на всякакви отстъпки, когато ставаше дума за рода дьо Монгри. Важното беше да се получи писмото. Затова не се колеба много, преди да обещае:

— Аз съм убеден, че тоя заем ще бъде отпуснат. Войната в името на Христа го изисква. За Христа събира парите си нашият орден, за Христа ги харчи.

Тъй, в такива дружелюбни разговори завърши пиршеството. И когато накрая се прощаваха, и двамата бяха доволни. Единият носеше свития пергамент с нареждане до Симон Еретик за освобождаване на Женевиев дьо Монгри, а другият бе получил думата на най-влиятелния човек в ордена за нов заем.

Тамплиерите, преяли и препили, едва се покатериха на конете си, придържани от многочислените си слуги. Абат дьо Монгри виждаше, че не са годни за път. Гледаше ги с погнуса. Ала не му се искаше да пилее повече време. Всеки загубен час можеше да се окаже фатален. Инквизицията не се бавеше много. Когато решеше, действуваше бързо.

Пияната кавалкада най-сетне се източи от замъка, спусна се по криволичещия път надолу и навлезе в разположеното под хълма село. Там цареше празнично оживление. Целият площад пред църквата гъмжеше от народ: търговци, циркаджии, селяни, пременени с най-новите си дрехи. Свиреха музики, играеха народни танци. Полето ехтеше от веселата глъчка.

Конниците се врязаха дълбоко в тълпата. И без да слушат подканите на абата, се разположиха покрай изнесените от кръчмата маси, след като слугите им разгониха от там насядалите селяни. Заръчаха вино, надигнаха чашите си. Само по глътка — му бяха обещали те. А всъщност кой ще седне да брои колко глътки изпива един тамплиер? Абат дьо Монгри седеше настрана-от тях, сам и чакаше нетърпеливо, загледан в множеството, което след първата уплаха от неканените гости отново се бе отдало на веселбата. Седеше, поставил ръка върху главата на гепарда, угрижен, смазан от тежестта на решението, което му предстоеше да вземе.

Женевиев еретичка! Любимата му дъщеря подмамена от сатаната, преминала в лоното на антихриста! И никакво спасение за нея! Тръгнал бе да я измъкне от асасините, а трябваше да я отървава от справедливия гняв на истинската и непогрешима църква. И то защо — за да я накаже после той самият още по-сурово, още по-безмилостно.

Светотатствени мисли се прокрадваха и в неговата глава. Августин Блажени беше изрекъл чудни слова: „Светът е прекрасен, защото го е сътворил бог. Бог е източникът на всяка красота и той самият е най-възвишената красота.“ Наистина ли тоя свят беше тъй прекрасен? Ако беше така, защо имаше войни и мор, защо трябваше да раждаш деца, за да ги загубваш? Защо и той трябваше да загуби дъщеря си?

Абат дьо Монгри трепна. Нима и той вече като еретиците, господи?

В образувания кръг сред навалицата дързък жонгльор показваше две дресирани маймунки, облечени като рицари, които се сражаваха, възседнали две кучета, като на рицарски турнир. Те се нападаха с копийцата си, сваляха се от седлата, търкаляха се по земята, вадеха дървени мечове, удряха ги. А народът се превиваше от смях. Толкова рядко обикновеният човек има случай да се присмее на насилниците.

Абат Мишел едва изтрая да не наложи с опакото на меча си нахалника. Та и да го заколи. Нали убийството на човек от тая измет е безнаказано? Права е църквата, като не позволява дори да ги погребват на свято място, в гробищата, при истинските християни. Ала онова, що чу след това, надмина с безочливостта си всичко друго. Млад вагант — странствуващ ученик, от тия, що обикалят света от учител при учител и се изхранват с това, че разнасят новини от място на място, беше събрал друга групичка да й разправя приказки.

Абатът се заслуша неволно. И чу такива думи, че позеленя от гняв. Тъй разправяше вагантът:

— Слушайте, селяни! Ето какво станало в ада. Адът е нещо като тоя свят, само че с ред и правда. Там не попадат праведници както в инквизицията. Има ли по-големи грешници от вагаитите? И ето, озовал се веднъж един грешен вагант в ада. Ако питате падрето, ще ви каже: „Само там му е мястото!“ А какво мислите станало с него? Къде са го сложили дяволите?