Петър Бобев - Тайната книга

Затова абат Мишел потърси Амори дьо Монфор. Познаваше го. Знаеше добре, че не прилича на баща си, на Железния конт. Наистина и тоя изглеждаше не по-малко алчен от баща си, не по-малко жесток и коварен. Само че му липсваше нещо много по-важно. Липсваше му огънят на стария конт дьо Монфор, стръвта му за победа, умът и военната му дарба. Безхарактерен беше Амори дьо Монфор. И нерешителен. Боязлив и колеблив. Жесток без нужда и мекушав, когато се налагаше да прояви твърдост. Упорит в дреболиите, а пък отстъпчив, когато трябва да се устои докрай. И най-лошото — прахосник. Всичко, което баща му беше придобил, честно и нечестно, цялото Тулузко контство с всичките му богатства пропиля през редките си пръсти. Задлъжня до гуша.

Тамплиерският орден беше главният му кредитор. Та кому ли не даваше заеми този орден? Че нали и самият френски крал му беше задлъжнял? Ала не пръскаха така на вяра парите си божите рицари. Изобретили бяха нещо ново, непознато до днес. Измислили бяха полицата. Срещу подпис и голяма лихва бяха подчинили кардинали и архиепископи, контове и маркизи. С полица държаха в ръцете си и безволевия Амори. Поискал бе отсрочка злополучният длъжник. Ала орденът още не му беше отговорил. Щеше да го поизмъчи повечко, да го направи по-отстъпчив. На тази отстъпчивост разчиташе абат Мишел дьо Монгри, когато влизаше в замъка му, решен да получи от него писмо за освобождаването на дъщеря си. Влизаше самоуверено, хванал нашийника на гепарда, при чийто вид настръхваха облечените в желязо рицари, застанали в шпалир по широката стълба към приемната зала.

След него, наредени по сан и произход, се изкачваха останалите тамплиери, натруфени с най-разкошните си одежди, украсени със златообшити кръстове.

Червена тежка пътека застилаше стълбата. Скъпи източни килими висяха по дебелите, лъхащи хлад и посред лято, каменни зидове. През слюдените плочки на прозорците се процеждаше бледа уморена светлина. В огромната зала седеше в позлатен трон под ален балдахин млад чернобрад мъж с подпухнало лице и старешки уморена снага в кадифени дрехи, извезани със сърма. В краката му се хилеше гърбав шут със звънчета по качулката и обувките, а отстрани седяха облечени в присъщите на професиите им одежди придворният астролог и алхимикът. До тях, подредени по чин и власт, се бяха строили васалите и военачалниците му.

Хванал здраво гепарда, който се озърташе любопитно в множеството, свикнал на трепета, що вдъхваше навред появяването му, абат дьо Монгри се изправи пред конта, който неволно се сви в трона си.

— Мир теб, сине мой! Да те споходи благоволението на светата дева!

Контът се надигна и целуна протегнатата десница на абата.

— На какво дължа честта, свети отче? Тамплиерът се поклони.

— Великият магистър на ордена ме изпрати с отряд войнствуващи братя да се поставим под твоето знаме, за да очистим с общи усилия родния Лангедок от плесента на албигойската ерес.

— Бог ще зачете и това богоугодно дело — рече контът. — С ваша помощ ще изметем страшната напаст.

След представянето на рицарите-монаси всички насядаха покрай дългата маса, отрупана с ястия и кани вино. Абат дьо Монгри беше поставен на почетното място. Под масата в краката му се сви Фахад. Насреща, между астролога и алхимика, седна самият домакин, умислен, недоумяващ, напразно опитващ се да изглежда любезен. Слугите разнесоха яденето, наляха напитките. Амори дьо Монфор сякаш искаше да оправдае славата си на разсипник. Или пък се надяваше да блесне пред кредитора с благосъстоянието си, та да откопчи нов заем. А знаеше, че тамплиерите не дават пари на голтаци, не ги хвърлят на вятъра. Колкото по-богат е домакинът, толкова повече подправки насилваше в ястията и напитките: чер пипер, карамфил, индийско орехче и какво ли още не, все дреболии с цената на злато. Сякаш ги гощаваше с чисто злато. Гърлата на пируващите пламнаха от лютивината и за да загасят жарта, наливаха цели чаши вино в устата си.

Само абат дьо Монгри ядеше малко, пиеше още по-малко, макар че му се бе усладил печеният рис, лакомство за благородниците, до което простолюдието не можеше да се докосне и което в Тир трудно можеше да се намери. Не беше забравил целта, заради която беше дошъл. Едва слушаше шута, който изреждаше всички пируващи да им шушука дързостите си, едва даваше ухо на астролога, който предсказваше на господаря си скорошна победа над враговете, и на твърденията на алхимика, че най-много след три месеца ще има формулата на философския камък. И тогава за него ще бъде играчка да превръща простите метали в злато и най-големите грешници — в праведници.