Петър Бобев - Тайната книга

Двама горяни тръгнаха на път с писмото.

Върнаха се след няколко часа. Бяха хванали един минаващ доминиканец и му бяха заръчали да отнесе писмото до капитана на галерата. Заплашили го бяха, че от бързината му зависи животът на абат Симон.

Слав дръпна водача на горяните настрана.

— Предполагам какво ще стане. Ония не са глупаци. Ще се опитат да ти устроят клопка. Ние им определихме Вълчото сборище за място, където да стане размяната. Очаквам, че ще изпратят пленниците с малка охрана, а главната си сила ще съсредоточат на север от Вълчето сборище. Та след като вземем заложниците си и тръгнем назад, да се натъкнем на тяхната засада.

— Тогава? — запита Роже Симон.

— Иска ми се да ги посрещнем колкото може по-близо до града, не на определеното място.

Така и сториха. Тръгнаха веднага през най-преките горски пътеки. На другата заран се озоваха на пътя, по който трябваше да дойдат заложниците. Намъкнаха се в шубраците и задебнаха.

Полегнал върху ухаещата на билки морава, загледан в смълчания богомил, Роже Симон се унесе в своите спомени. Нямаше защо да се съмнява в него. Знаеше, българите заслужават доверие. Не само заради българското учение. Главно заради тях самите — щом като бяха могли да създадат такова чисто учение. Познаваше ги оттам, от родината им, от времето, когато и той беше кръстоносец, когато и той беше напуснал бедняшката си хижа да търси щастие в Леванта, с христовото войнство тръгнал да освобождава гроба господен начело с конт Тибо дьо Шампан. А по чудо се озова в Константинопол да се бие с други християни, да коли и граби други християни. Тъй им казаха тогава — трябвало най-напред да оправят голямата неправда, да върнат на ромейския престол законния му владетел Алекси Комнин. Ала хората разправяха друго. Венецианският дож Енрико Дандоло, който им бе услужил с флотата си, ги бил склонил на това. Да отмъсти на ромеите, че някога те го бяха ослепили с вдлъбнато огледало. А други шушукаха, че освен това сарацините му обещали да отстъпят на Венеция пристанище в Александрия, ако отклони кръстоносците. Кое беше вярно, кое не — ала падна Константинопол в ръцете на христовото войнство. С голяма плячка: и за знатни, и за незнатни. Много вино се изпи, много ядене се изяде, много злато се натрупа в сандъци и торби. И може би дълго щяха да охолствуват така, ако не беше Калоян, царят на българите и власите. Еретически главатар го наричаха бароните. И поведоха войските си срещу него вместо срещу сарацините. Конник беше тогава Роже Симон в дружината на конт Луи дьо Блуа. С него стигна до Адрианопол. Видя българската сила. И видя как загина конт Луи, видя как плениха императора, как избиха останалите барони. Сам Роже Симон едва се спаси. Същата вечер заедно с конт Жофроа дьо Вилардуен язди в тилната охрана на отстъпващите латинци, водени от слепия Енрико Дандоло към Родосто. После остана в Сер при конт Юг дьо Колини. А Калоян обсади Сер. С най-мощните обсадни машини, които познаваше светът. По-добри от венецианските. Тогава падна убит Юг дьо Колини. Останалите се уплашиха. Предадоха се. А българският цар заповяда да отрежат главите на благородниците и военачалниците, а бедните, незначителните хорица взе в плен. Тъй Роже Симон опозна българите, за които бароните бяха разправяли, че са варвари. Тогава опозна и богомилите. Където спреше пленническата колона, навред ги посрещаха старци и старици с вода и храна. И с кротки думи. Разбрали бяха отнякъде, че са бедни хора, от тяхната черга, затова се спогаждаха и без думи. Пък и пленниците отдавна кръстосваха тия земи, понаучили бяха някоя и друга дума на български. От дума на дума стигаха все до теглото, до мъката, до доброто и злото, до бог и Сатанаил, до лошата нагласа на света, до надеждата да се оправи някога. А кръстоносците вече му бяха видели и доброто, и злото, жилото и меда. Видели бяха как бароните, силните, бяха заграбили всички земи, а за дребните хорица не бяха оставили нищо. Благодатна почва бяха латинските пленници. Хвърленото от богомилите семе беше покълнало в много души. И когато накрай, на маджарската граница, ги пуснаха да си ходят, мнозина вече бяха прегърнали българската вяра. Мнозина я отнесоха в земите си. Отнесе я и Роже Симон. И тъй като вече за друго не го биваше, стана войник на конт Раймонд. С воинското си умение да помогне за победата на доброто над злото. Оттогава…

Пътят се оживи. Взеха да се мяркат подранили селяни, поели към града. Премина в същата посока отряд кръстоносци. Къде ли отиваха, кой ли ги беше повикал?