Петър Бобев - Тайната книга

Абат дьо Монгри неволно се усмихна. Ето защо конт дьо Монфор държи придворен алхимик — да се избави от властта на тамплиерите, да си произвежда сам нужното злато. Горкият! Имаше да почака. Тамплиерите бяха открили по-рано тази формула — само лихварството имаше силата да умножава златото, да прави злато не от олово, а от нищо. Алхимиците все още не се отказваха от мечтата си. От векове наред. А и господарите им не ги оставяха да се откажат. Дори държаха някои в тъмница, за да не би да издадат другиму откритието си. Затова и смъртността сред тях беше толкова висока — господарите им не можеха повече да чакат.

От дъното на залата се носеше песента на трубадурите, придворните поети, които възпяваха подвизите на господаря си. Танцьорки и фокусници играеха между масите. А рицарите-монаси продължаваха да се наливат с искрящото вино, от което лицата им се зачервяваха, очите им блясваха, а езиците им се развързваха.

— Ваше преосвещенство! — обърна се Амори дьо Монфор към госта си. — Монасите от абатството Сен Дени искат да ми продадат за осем хиляди унции злато трънения венец на Христа. Наскоро пък търговец от Венеция ми предложи друг трънен венец. Как да разбера кой е истинският, та да купя него? Осем хиляди унции злато, не е шега то!

Абат дьо Монгри не отговори, сякаш не чу въпроса, убеден, че контът само искаше да се покаже, да блесне с богатството си. Навред бяха плъзнали продавачи на реликви. Едни предлагаха трески от Христовия кръст, други гвоздеите му, копието, с което е бил прободен Спасителят, чука, сеното от яслата във Витлеем, та дори стъкленици с кръвта на бога, с въздишката му пред смъртта, с млякото на Богородица. Защо да не изнесат за продан и трънения венец?

Тамплиерът се приведе ниско над домакина и запита почти шепнешком:

— Конт дьо Монфор, мога ли да разчитам на вас за една лична услуга?

Лицето на запитания светна. Виж, това беше добър знак. Услуга, направена на кредитор, винаги е от полза.

— Кажете, отче, с какво мога да ви бъда полезен? Абат дьо Монгри преглътна.

— Симон дьо Клерк търси дъщеря ми. Като еретичка.

— Чух за това — рече домакинът.

— Моля ви, конт дьо Монфор, за едно! Дайте ми писмо до абат Симон! Да не я преследва, да я пусне на свобода.

Абат дьо Монгри не би простил на дъщеря си, ако наистина се окажеше еретичка. Не би допуснал такъв позор за рода на дьо Монгри, който е бил винаги верен на Христа и на светия отец.

Ако това беше истина, той сам, със собствените си ръце щеше да я накаже, да измие срама. Ала имота, ала замъка с всичките му владения нямаше да остави на инквизицията. Векове наред е бил притежание на дьо Монгри. Завинаги щеше да остане на дьо Монгри. Монасите губеха собствеността си. Нямаше лична собственост и Мишел дьо Монгри. Замъкът вече беше на Женевиев. Ако я осъдеше инквизицията, щеше да конфискува цялото й имущество. Именно срещу това се бореше абат Мишел. Женевиев не биваше да бъде осъдена. За да остане замъка на внука му, на малкия Жан, на наследника на дьо Монгри…

Амори дьо Монфор се забави. Може би с надежда да вдигне цената си. И измънка:

— Симон дьо Клерк е подвластен на кардинал Ромеи дьо Сент Анж. Нямам власт над него.

Абатът поклати глава.

— Това ми е известно. Ала знам и друго. Без кръстоносците абат Симон е напълно безпомощен. Иска, не иска, ще ви слуша.

Контът продължи да хитрува:

— Зле съм притиснат, отче. Губя сраженията, губя земите, губя парите си. Нямам вече средства да плащам на наемниците. А без тях къде ми е мощта?

Абат дьо Монгри го знаеше. Че кой не го знаеше? Синът на страшния Симон дьо Монфор затъваше все по-дълбоко в тресавището на войната, губеше сражения и власт. Но толкова власт, колкото да освободи една затворничка, все още притежаваше. И той отговори на намека му:

— Упълномощен съм от великия магистър да ви съобщя, че съветът е взел решение да отсрочи с още две години вашия дълг. Заради усърдието в голямото дело, с което сте се нагърбили. Заради богоугодното начинание.

— Слава богу! — отвърна контът. — Моля да уверите великия магистър, че бог ще зачете доброто му дело. С това разумно решение той ми позволява да продължа борбата, та да си отвоювам отново загубеното.

Всъщност орденът на тамплиерите нямаше какво повече да губи. Ако поискаше вземането си, нямаше да получи в замяна нищо. Амори дьо Монфор бе изпуснал всичките си владения. Синът на Раймонд VI му ги бе отнел. А виж, ако изчакаха, все имаше някаква надежда да си ги възвърне и да се разплати. Дотогава я Филип Август щеше да се намеси по-дейно, я папата щеше да прати нови кръстоносци.