Петър Бобев - Тайната книга

Застанал настрани, доста далеч, Слав Граматик дочу откъслечни думи от краткото му приветствие. Те бяха достатъчни да разбере, че инквизиторът няма да остане в града, а ще продължи по море към Марсилия. С Тайната книга и с Женевиев. Да ги предаде лично на кардинал Ромен дьо Сен Анж, папския легат.

В първия миг дъхът му пресекна. Това объркваше целия му план. Ала само за миг. Прецени начаса. Начаса намери другото решение.

— Тръгвай! — пошепна той твърдо на Роже Симон. Горянинът възрази смутен:

— Но… нали…

— Изпълнявай плана!

Роже се подчини на властния му глас. Забрави, че беше предводител на толкова бойци, че не беше длъжен да се подчинява. Отнесе приготвената тава с разжарени дървени въглища насред посрещаните, постави я на земята и метна в нея шепа плаунови спори, които пламнаха мигновено. Огромен огнен взрив като безшумна мълния блесна в очите на множеството.

Това кратко ослепяване беше достатъчно за Слав Граматик. Когато хората отново прогледнаха, богомилът препускаше в кариер към градската порта, метнал на седлото пред себе си обезумелия от уплаха инквизитор. Слисаните граждани се пръсваха като врабчета по пътя му.

Тези секунди се оказаха спасителни за нападателя. Ето, той наближи портата. Но стражите съобразиха бързо. Единият насочи към него копието си. Другият се хвърли към макарата, за да спусне желязната решетка.

И тогава седналите наблизо горяни, преоблечени като рибари, които уж кърпеха мрежите си, с обигран замах ги хвърлиха върху вратарите, омотаха ги в тях, обезвредиха ги. После се метнаха на своите коне и препуснаха подир предводителя си и богомила. Дружината прелетя с тропот по спуснатия над рова мост, сподирена от рояк стрели.

Тогава и Симон Еретик се опомни от първата изненада. Без да издаде някакво намерение за съпротива, с неуловимо движение той измъкна кинжала, който бе окачен под духовническото му расо. И изведнъж, с неподозирана ловкост, се опита да го забие в корема на похитителя си.

Слав излезе по-бърз от него. Изви светкавично ръката му и го принуди да изтърве оръжието си. После продължи нататък, притиснал с железни пръсти врата на инквизитора.

Скоро наближиха моста, прехвърлен върху стръмните брегове на реката. Оставеният там горянин вече довършваше работата си. Когато конниците преминаха на другия бряг, той сряза последната греда и мостът се сгромоляса с трясък в урвата тъкмо пред конете на преследвачите. И докато враговете диреха брод далече нагоре по течението, бугрите навлязоха в гората. Поспряха само да вържат добре пленника, след което продължиха по руслото на един планински поток да заличат във водата следите си, ако папистите пуснат подире им кучета.

Стигнаха бивака към полунощ и веднага почнаха разпита. Сред кръга от суровите въстаници изправиха вързан омразния на всички инквизитор-ренегат. Слав пристъпи към него.

— Симон дьо Клерк! — рече му той със заплашителен глас. — Известно ли ти е наказанието за вероотстъпниците?

Инквизиторът го знаеше. Осъденият биваше завързван към някое дърво в гората и оставян да умре от глад и жажда или да бъде разкъсан от зверовете. Защото и бугрите като богомилите не проливаха кръв. Защото и при бугрите както при богомилите нямаше по-отвратително престъпление от предателството.

— Известно ми е! — изръмжа абат Симон, след като се овладя. — Известно ми е и друго. В мои ръце се намира епископ Филип. И Женевиев дьо Монгри.

Досетил се бе защо не го бяха убили още там, на пристана, а бяха поели риска да го отвлекат. Затова правеше намек за цената си, макар че потръпваше, като погледнеше съдника си, когото вече бе познал.

Слав пристъпи веднага към дело.

— Точно това очаквам от теб. Писмо до твоите хора. Да ни предадат Тайната книга и двамата пленници, жената и нидерландеца. Иначе ти ще загинеш. Съмняваш ли се в това?

— Не се съмнявам! — отвърна той с пресъхнали устни, загледан в сурово присвитите очи на похитителя си.

— Тогава пиши! — отсече богомилът и бутна пред него мастилницата с паче перо и парче пергамент.

Ще не ще, пленникът надраска с разтреперана ръка писмото, тъй както му го продиктува Слав. Подпечата го с пръстена си и му го подаде.

След като го пое, българинът добави:

— Освен това ще ни се закълнеш да пуснеш на свобода анцианус Филип.

Нещастникът бе готов да се закълне десет пъти, само и само да се отърве от тия намръщени еретици и от техните изгарящи от омраза погледи. Закле се, като целуна кръста, който висеше на шията му. А в същото време, докато произнасяше клетвените слова, си мислеше друго — това, което ги учеха кардинали и папски легати: „Дадена пред еретик дума не се спазва.“