Петър Бобев - Тайната книга

Навярно друг път Слав не би дръзнал да помисли за това, което направи сега. На няколко хвърлея от галерата, сред вълните се полюшваше обърната лодка, облепена с водорасли, останка от някаква морска трагедия, довлечена дотук от теченията. А на хоризонта се виждаха платната на два кораба. Навярно бяха сарацински, защото се разнесоха резки команди, затрополиха по палубата заемащите местата си бойци. После веслата се размахаха в усилващ се ритъм.

— Не съм антихрист — извика Слав. — А божи любимец, каквито са всички, що се съпротивляват на безправието.

Дръпна се рязко с цялата си мечешка сила, отхвърли от себе си нападателите. Нямаше друг изход — скочи направо в морето.

Потъна, изплува, пое си дъх. После загреба с всички сили към обърнатата лодка.

От борда полетяха копия, стрели се посипаха като градушка край него.

За щастие, не го улучиха. Пък и той не се остави на слепия случай, а току се гмурваше и изплуваше там, където най-малко го очакваха.

А галерата се отдалечаваше бързо, зарязала останалия сред вълните еретик. Вече го бяха сметнали за обречен. И види се, нещо много важно бе заставило капитана да промени курса.

Слав се видя сам, съвсем сам сред морето, проснат на изкорубеното дъно на лодката, все едно разпънат.

Слав Граматик се свестяваше бавно. Съзнаваше, че е жив, но не можеше да владее тялото си. Лежеше, доволен от това съзнание. С някаква почти сладостна умора в мускулите.

Той отвори очи. Видя се проснат на дъното на рибарска лодка. Зад платното, до него, седяха четирима изпечени от слънцето рибари. Готвеха се за обед. Най-старият от тях, беззъб съсухрен старик, положи ръце на гърдите си и прочете „Патер ностер“. После разчупи хляба и предложи на всеки по една четвъртинка.

Така, в полусън, Слав се досети — албигойци. Иначе биха се прекръстили след молитвата, иначе биха яли и нещо друго освен хляб и вода — я сушена риба, я сланина. Единствени истинските християни постеха така, три пъти седмично.

— Ние сме само на хляб — му рече старият. — Ама за тебе все ще се намери нещо друго: я чироз, я сиренце. Кажи какво искаш!

— Дайте ми само глътка вода! Рибарите се спогледаха.

— Кой си ти? — запита тогава старецът.

— Казвам се Слав. Българин.

Нямаше нужда да им обяснява повече. Тъй знаеха всички — учението на катарите — чистите, произхождаше от България. Приеха го веднага за свой, без да го разпитват повече.

— Брате — рече пак старецът, — не е наша работа как си попаднал при нас. Кажи ни само къде да те отведем.

И когато той им обясни за къде се е упътил, макар че тяхното село се намираше наблизо, те продължиха на запад само заради него. Цяла нощ прекараха будни, в разговори. Много неща искаха да научат рибарите — и за далечната страна, от която учението бе тръгнало по света, и за хората, които я обитаваха, и за истината, в която вярваха.

— Чували сме — започна беззъбият старец, — че у вас е имало жестоки гонения. И огън. И желязо. А сега властвувал богоугоден цар. Вярно ли е, брате?

Слав замълча. Че как да им отговори ясно и разбрано колко сложно е устроен светът? Как да им обясни, че богомилите, които по начало отричаха властта и насилието, бяха в същото време привърженици на Иван Асеня?

Той отвърна:

— Нашият цар не забравя какво ни дължи.

— Ей такъв управник чакаме и пие. Да остави всекиго да вярва, в каквото си ще. Да ни отърве от кладите на инквизицията и от лакомите контове на Севера. Да се бори срещу противниците си не с меч, а с думи. Да не ни забранява ние сами да четем евангелието.

— А вашият крал? Старецът поклати глава.

— Филип Август насъсква бароните един срещу друг, та да се отслабват взаимно, ама не за друго, не за народа — само за своя изгода.

Младият рибар, види се, буден момък, запита:

— Не ми е ясно, брате. Може ли кралете, та и Иван Асен, що само с насилие се крепят на власт, да бъдат угодни богу?

Слав неволно стисна устни. Та нали и той самият се потеше над той проклет въпрос и все не можеше да намери ответа. Затова и тоя път отвърна, както бе отвръщал и на себе си:

— Най-опасни са болярите. Те изсмукват потта и кръвта на народа. А болярите се борят срещу царя, не щат да му се подчиняват.

Той си припомни повечето български властелини, за които бе слушал: и Стрез Просекски, и Слав Цепински, и Хриз Струмнишки, Драгота Мелнишки — все своеволни, размирни честолюбци.

— Щом царят е враг на болярите, значи е закрилник на людете.

— А когато укрепим краля — повече на себе си рече момъкът, — кой ще ни уварди сетне от него?