Петър Бобев - Тайната книга

Стражникът, щом ги позна, тозчас спусна моста. Бугрите влязоха в крепостта като у дома си. А Слав спря първия слуга, който му се изпречи:

— Къде е Женевиев дьо Монгри? Запитаният понечи да отмине, без да отвърне.

— Какво е станало? — хвана го богомилът за ръката.

Оня го изгледа смутен.

— Ела!

И го отведе в семейния параклис. Там му посочи новата надгробна плоча. Слав прочете името. Гледаше втренчено, а сякаш не проумяваше написаното. Сърцето му блъскаше в гърдите, в гърлото, в очите му; въздухът не му достигаше да засити сгърчените в болезнен спазъм дробове; струваше му се, че всеки миг краката му ще се подкосят и той ще се строполи като пън на пода. Но не. Не се строполи, остана прав, дори имаше глас да запита:

— Как? Кога?

— Никой не знае — отвърна слугата. — Само господарят.

Неусетно зад тях бе застанал слепият Филип. Стиснал пестници, Слав прошепна:

— Женевиев! Женевиев! Животът се жертвува лесно. Заради теб аз пожертвувах душата си, заради теб станах и убиец…

Потресен от станалото, развълнуван от тия думи, Филип положи ръка върху рамото му. На всеки обикновен човек би простил и слабост, и прегрешение. Човешко е да се греши. Но на един съвършен — не. Съвършеният няма право да греши. Той е неподатлив на злото. Чрез неговата уста говори не той самият, а светият дух.

— Господи! — прошепна старецът беззвучно. — Прости му това, което аз не мога!

Слав не го слушаше, не виждаше, не усещаше. Целият живот, целият видим свят беше изгубил за него стойност. Нелепи мисли прелитаха през съзнанието му тихо, безшумно, като прилепи в мрака. Тя вече беше при бога, във вечното блаженство. А защо не при него, тук, защо не изпита блаженството още тук, на земята? Смазан от скръб, от умора, от всичко, преживяно, той се свлече върху каменната плоча, захлупи се по очи върху й. Не отвърна на думите, които му отправи Филип.

— Брате, истинският християнин не се отдава на горестта си. Ти го знаеш, и тя е дело на сатаната. Недей скърби за живота, който е негово творение. Смъртта не е смърт, а начало на истинския живот. Към старото не притуряй нови прегрешения!

Младият богомил продължаваше да стои безмълвен, неподвижен. И като в просъница до него достигна гласът на анциануса, който говореше пред отрупаното множество:

— Много са заслугите на Българина. И бог ще му ги зачете. Ала и грехът му е голям. Съвършен — пък вдигна оръжие, изби толкова хора.

Народът зашумя недоволно, ала слепият бугр извиси глас, надвика ги:

— Едни са законите за обикновените вярващи, други — за префектите. Обикновените вярващи нямат право да опростят греха на съвършения. Само префекти са властни да съдят Българина. И това ви известявам днес. Утре при изгрев слънце съдът на съвършените ще разследва делата на Българина.

Слав чу тези думи, но все едно, че не се отнасяха за него, все едно че говореха за някой съвсем чужд и далечен човек. Той знаеше добре богомилските закони, ясно му беше всичко от самото начало. Не се счете с тях и тогава, когато сърцето му излезе по-силно. Не го засягаха и сега, когато същото това сърце, буйното му и непокорно сърце, бе застинало обезверено и безучастно към всичко.

Така, в мъчителна безнадеждност, прекара остатъка от нощта. Можеха да правят с него каквото поискат, всичко му беше безразлично. Бе понесъл вече най-тежкото наказание, по-тежко от него не можеше да си представи. За такъв грях като неговия богомилите наказваха със смърт. Навярно и катарите съдеха така. Само една тежка, непоносима мъка глождеше сърцето му, до задушаване, до загуба на свяст. Бе готов да понесе всяка участ, колкото и жестока да бъде тя, само ако с това можеше да върне Женевиев.

Когато през стъклописа на прозореца се процедиха първите лъчи на изгрева, двама префекти влязоха при осъдения.

— Стани! — рече единият. — И ни следвай!

Той се надигна бавно. Навън, в тясното дворче, се бяха сблъскали плътно един до друг множество хора. На стълбите се бе изправил със застинало вкаменено лице слепият епископ, а зад него стояха с наведени глави още двама съвършени. Много бяха вярващите бугри, още повече слушателите, ала съвършените бяха малцина. И тия петима префекти сега щяха да решат съдбата на шестия си брат, дошъл от далечна България, за да донесе словото… И в същото време извършил най-непростимия грях.

Тълпата им стори път мълчаливо. И Слав се изправи пред съдниците си.

Единият префект, най-старият, с бяла като сняг коса, вдигна в ръка Тайната книга, която Роже Симон беше извадил от скривалището й в стаята на Женевиев дьо Монгри, и рече: