Петър Бобев: Тайната книга

Жените се взираха занемели към приближаващата дружина. Ще продължи ли надолу, към пристанищния град? Ще ги отмине ли и тоя ден бедата? Прекъснали работата си, и косачите забързаха насам към жените и дъщерите си.

Не! Не ги отминаха. Свърнаха насам. Нямаше съмнение, тях търсеха. Ето, наближиха. Откроиха се червените кръстове върху черните наметала. Охранените жребци, отрупани с разкошна сбруя, сякаш танцуваха под тях с извити шии. Мълчаливо ездачите обградиха скупчените жени. Конете запръхтяха недоволно от опънатите поводи.

Тогава водачът на отряда, отец Франсоа Льокок, се привдигна на стремената:

— Коя е Женевиев дьо Монгри? Селянките опитаха да я закрият с телата си. Отец Франсоа побесня:

— Коя е главатарката ви, мръсни българки?

И те го знаеха, и той ги знаеше. Не бяха българки. Но всички ги наричаха така: булгари, бугари, бугри, понеже ереста им беше пренесена от далечната България.

Женевиев мълчеше, скрита в тълпата. Друг път не би се укривала така. Достойнството й не би позволило. Но сега не биваше да рискува. На нея разчиташе старият анцианус, тя беше отговорна и за Тайната книга, и за всички.

— Чувате ли, еретички? — изкрещя инквизиторът. — Ако не ми я покажете, ще изгоря всички ви вкупом. От сандалите ви ще направя клада и ще ви опека на нея.

Той вдигна кръста си. С обнажени мечове, готови за сеч, настъпиха войниците. Женевиев разбра, че повече нямаше право да излага на опасност невинните. Тя ги разбута решително и излезе напред.

— Това съм аз, монсиньор. Какво искате? Льокок сви презрително устни.

— Благородничка! Облечена като просякиня! Женевиев вирна глава.

— Всички хора са равни пред бога!

Кръстоносецът стегна юздата и конят му се изправи на задни крака, готов да се стовари с предните подковани копита върху непокорницата.

— Бог е създал едни за господари, други за слуги. А когато някои опитват да объркват божия порядък, бог ги наказва строго. Такива като теб, мадам дьо Монгри!

Женевиев понечи да отвърне тъй, както е достойно за истинския християнин: „И крепости, и владения, в титли са дело на Сатанаила. Бог не би се унижил да се занимава със земния ред.“

Ала замълча. Трябваше да мълчи. После запита кротко:

— Какво лошо съм сторила, та ме корите толкова жлъчно?

Той се усмихна злорадо.

— Какво си сторила? Това ще ти каже преподобният абат Симон дьо Клерк, който ще те съди от името на Светата инквизиция.

— А в какво ме обвинява пък той? — опита тя все още да запази достойнството си, да покаже самообладание пред вярващите. — Нито съм откраднала, нито съм убила.

Льокок отвърна нетърпеливо:

— Не е нужно да те обвинява. Достатъчно е да те види човек — уж благородничка, а наравно с крепостните си, е техните дрехи, е техните еретически обувки.

— Повтарям въпроса си, отче. В какво престъпление ме обвинявате?

След кратко замълчаване той рече:

— Че си яздила облаците и си пращала мълнии по хората. Друго по-страшно обвинение искаш ли?

От гласа му не можеше да се разбере подиграва ли се или самият той вярва в това, що говори.

— А доказателства, монсиньор? Той се наведе хищно от коня си.

— На Светата инквизиция не са нужни доказателства. Стига й обвинението. Сетне самопризнанието ти ще бъде достатъчно доказателство.

Той даде знак на войниците.

— Водете я!

В тоя миг отгоре им се нахвърлиха с косите и сопите си дотичалите косачи. Наистина те бяха слабо въоръжени, но затова пък — много, сто и петдесет — двеста яки селяци. Простите им оръжия свалиха на земята неколцина обковани в желязо кръстоносци. Останалите развъртяха мечовете. Но не можаха да устоят срещу разяреното множество, взеха да отстъпват. Франсоа Льокок пръв се измъкна от полесражението.

И всичко можеше да завърши печално за самонадеяните нападатели, ако Женевиев не бе прекратила боя.

— Братя! — провикна се тя. — Спрете! Истинският християнин не пролива кръв! Чуйте, спрете!

И те, разколебани, отпуснаха оръжията си. Посрамените кръстоносци побързаха да последват предводителя си. Но на стотина крачки от полесражението той ги спря, успял да се опомни от първата си уплаха.

— Женевиев дьо Монгри! — провикна се той отдалеч, задъхан от омраза и обида. — Мисли му! Ако не се предадеш доброволно, после ще дойда с цяла армия. Ще срина замъка ти, ще прекарам под меча всичките ти хора. Тая бунтовна паплач…

Трябваше да я отведе при инквизитора. Нямаше право да се завърне безславно, посрамен, прогонен от шайка дрипльовци. И додаде: