Петър Бобев - Тайната книга

Тая вечер щяха да посвещават в сана „съвършени“ петима вярващи, които бяха устояли на всички изпитания, та да заслужат голямата чест, що им оказваха бог и братята; петима истински християни, отрекли се от дом и имане, от жени и деца, от всички земни радости и грижи, отдали живот и сили на вярата. А утре заран, както всяка година през първия ден на Горещниците, при изгрев слънце дедецът Петър лично щеше да благослови за съпружеския хомот младите двойки, които бяха свързали сърцата си по тлаки и седенки и бяха чакали месеци наред тоя щастлив ден.

От притъмнялата снага на планината лъхаше хлад. Над каменните й чукари грееше сърпът на новата луна. По тъмносиньото небе покълваха безброй звезди, сякаш невидим сеяч пръскаше с пълни шепи бисерни семена по небесната нива. Върбалакът край реката зашумя сънливо. Заскрибуцаха щурци и бръмбари-жетвари.

А седмината богомили бързаха нагоре по урвестото корито на запенената река, която се мяташе с рев от камък на камък и разсичаше като гигантски меч обраслите с вековни дъбрави ридове.

Слав Граматик спря дружината. Опита се да надвика грохота на реката:

— Я да се поразпръснем. Да не вървим вкупом. Така, ако някой си науми, може всички ни да изтрепе, преди да гъкнем.

— Че кой ще ни трепе? — усмихна се дедецът. — Това не е Борилово време.

— Додето има ромеи и унгарци, за истинските християни мир няма да има.

Тъй богомилите наричаха враговете си. Православните за тях бяха ромеи, защото оттам бяха приели вярата си, защото и досега от Константинопол черпеха силата си. Католиците пък наричаха унгарци като привърженици на унгарския католически крал.

— Що искаш тогава? — запита дедецът.

— Аз ще вървя напред, да видя чист ли е пътят. А ти с братята — след мен.

Селяните кимнаха с глави в съгласие. Право думаше стройникът. Планина е това. Не знаеш що те чака зад завоя, зад дървото — звяр ли, тат ли нощен. И да не са ромеи или унгарци, нима планините не гъмжат от власи, овчари разбойници, дето за един клашник убиват човека.

И дедецът склони. Слав Граматик избърза петдесетина крачки пред другите, закрачи през черната гора, в която едва се светлееше пътеката. И прав беше. Стори му се, че сред дървесните стволове се мярна човешка сянка.

— Кой е? — извика Слав, като се метна встрани зад първото дърво, що му попадна.

В същия миг рой стрели бръмнаха покрай него, за щастие без да го засегнат.

— Братя, назад! — извика той и побягна след тях. Ала още при първите крачки отгоре му се метнаха двамина здравеняци, що го бяха дебнали до пътеката. Слав забрави заръките на вярата си и дълга на сана си. Забрави, че истинският християнин не се противи на земното зло. Без да мисли, той грабна единия в яките си ръце и го метна върху другия. После хукна да догони дружината си. Нападателите се поспряха пред двамината проснати на земята, които стенеха с натрошени кокали, после се втурнаха надолу, размахали мечове и ножове.

Настигнал другарите си, Слав продължи да тича редом с мулето на стария дедец. Враговете, почивали, докато бяха чакали в засадата, взеха да ги настигат. Подире им излетя сноп стрели. Само една улучи, и то тъкмо тоя, когото целеше. Първосвещеникът Петър изохка и се свлече от седлото. Слав едва успя да го задържи. Съобрази бързо. Метна се върху добичето зад ранения и така продължи, като го придържаше пред себе си. Ала под двойния товар животното забави хода си. Преследвачите отново взеха да ги догонват. Но тогава, отдолу, откъм селото се чу някаква гълчава и скоро напреде им излезе тълпа богомили с борини в ръце, окъснели за утрешния сбор слатинчани и паничарци. Разбрали набързо какво става, селяните размахаха сопите и се спуснаха подир нощните нападатели. При тая неочаквана заплаха враговете се пръснаха безредно из гората.

Слав едва успя да запази двамината, що се гърчеха проснати на пътеката. Разгневените селяци щяха да им смажат главите, ако той не се бе изправил пред тях с думите:

— Помнете що рече бог на Петра: „Скрий ножа в ножницата! Защото който вади нож, от нож умира.“

Богомилите сплетоха набързо три тарги от пръти и понесоха обратно ранените.

В общиарията, след като извадиха стрелата от рамото на дедеца, наложиха раната е целебни билки, а пленниците увиха в кожи. Уплашени до смърт, и двамината признаха, че са стражници на средецкия владика, прикрит Борилов привърженик и фанатичен пазител на православието. Решил бе божият служител на своя глава, против волята на царя, скритом да отърве църквата от най-стръвния й враг, средецкия дедец, който и по възраст, и по сан беше пръв между еретиците. Слав Граматик заръча на хората да усилят охраната, та да не ги изненадат отново вразите, и влезе при ранения старец. Намери го още по-блед отпреди, още по-посърнал, ала с бодри както винаги очи.