Петър Бобев - Тайната книга

— Какво стана? — запита Рашид.

И брат му, стиснал от болка зъби, отговори:

— Френките, да ги слети гневът на аллаха, избиха всички, ограбиха кервана. Сметнаха, че ние с тебе сме умрели. И си отидоха…

После, поел дълбоко въздух, добави:

— Тогава дойдоха исмаилитите. Погребаха баща ни и другите. С глави към Мека…

— Къде ни водят? — пошепна Рашид.

— По-далеч от френките. А сетне — където пожелаем…

Рашид се умисли. Къде трябваше да иде? Какво му предстоеше сега? Всъщност какво друго освен възмездието. Ако не го бе познал, все още имаше някакво право да се отклони от дълга си. Сега не. Сам аллах му го показа. Убиецът беше един от главатарите на неверниците. Знаеше и името му — абат дьо Монгри. Научил го бе, когато бе отишъл при него да изплати откуп за пленения си чичо. Това беше голяма милост на аллаха. С нея аллах му бе посочил пътя. Рашид бен Омар беше длъжен да отмъсти за баща си. А там, в гънките на ливанските планини, в непристъпното Орлово гнездо, го очакваше Стареца от планината, наместникът на аламутския имам, най-непримиримият враг на кафирите. Мнозина правоверни правеха мили очи на неверниците: и конийският султан, и Ейюбидският халиф, и магребските шейхове, и монголските ханове. Всеки за някаква изгода. Единствен исмаилитският имам никога не бе протегнал ръка на неверник, единствен той ги избиваше безмилостно, на война и в мир.

Рашид направи знак с ръка. И шейхът на спасителите му приближи коня си до него. Наведе се да чуе по-добре.

— Слава на аллаха! — вдигна очи нагоре раненият. — Тъй ми било писано, да оцелея.

Водачът сложи ръка на сърцето си.

— Аллах е велик!

Рашид бен Омар заговори развълнувано:

— Отведете ме при имама! Аллах да благослови дома и синовете му!

Арабинът се поклони:

— Ще стане! Това е и неговата воля. Да види синовете на достойния Омар бен Абид.

И отмина напред, застана отново начело на дружината си.

Пътуваха така, криволичейки през сенчести долини, по каменисти чалове и кози пътеки три дни, докато на третата вечер зърнаха кацналото на стръмния връх кале. През това време Рашид и брат му, дали от младостта си или от церовете на стария хекимин, а може би най-вече от пламналата в сърцата им жажда за мъст, успяха да се вдигнат от носилките.

Имамът ги прие на третия ден след идването им, когато бяха укрепнали съвсем. Поговори с тях ласкаво и ги нагости с най-вкусните курабии, които бяха опитвали през живота си, и с най-сладкия шербет. Най-хубавите одалиски танцуваха пред тях, докато траеше угощението.

Помнеха само това — че ги налегна дрямка, че клепачите им натежаха, а сърцата им бяха обхванати от странна веселост, съвсем неуместна след скорошната смърт на баща им. Бодрост и дързост смениха тъгата и чувството за безпомощност…

Рашид бен Омар трепна. В царящата тишина кроткият глас на имама звучеше повелително:

— Рашид бен Омар! И ти, Саид бен Омар! Слушайте потомъка на истинския имам, на седмия имам след пророка, потомъка на незаконно отстранения старши син на Джафар Садък, на благословения от аллаха Исмаил!

Рашид опита да се привдигне на възглавниците си, ала имамът го спря с поглед.

— Аз, наместникът на пророка, ти показах блаженствате, що те очакват отвъд, ако изпълняваш волята ми. Вместо да се прераждаш от човек в човек, докато добиеш мъдростта, с моето застъпничество веднага след смъртта ти пророкът ще те отправи в Джанна.

Подчинен на равния му глас, безволев под острия му поглед, замаян от хашиша, момъкът кимна с глава.

— Чрез мен говори пророкът. Слушай волята на пророка!

Старецът от планината се изправи тежко. Сякаш израсна, внушителен и могъщ, с дълга бяла брада, тъкмо такъв, какъвто Рашид си бе представил самия пророк. Простря напред ръце.

— Слушай, Рашид бен Омар! Аллах те е предопределил за велики дела. Аллах те е отредил да седнеш отдясно на престола му.

Момъкът само го слушаше. Не усещаше нищо. Подчинен, покорен изцяло под необяснимата му власт.

— Слушай! — повтори за кой ли път имамът. — Ти жадуваш да отмъстиш на кафира. И аллах чу молбата ти. Ще се разплатиш по-жестоко, отколкото ако погубиш него самия.

— А как? — пошепна Рашид. — В името на аллаха, как?

— Ти, Рашид бен Омар, ще станеш фидаин — жертвуващ живота си, ще се качиш на един от моите кораби, за да слезеш на френкския бряг, където ще те чака един кафир. Ти знаеш, френките са ненаситни на злато. За злато са готови и вярата си да променят. За злато те ни продават кораби и оръжия, за злато служат на нашите гемии, за злато той ще ти предаде господарката си, дъщерята на кафира.