Петър Бобев - Тайната книга

— Учителю! — Слав се строполи на колене пред одъра му. — Изповядай ме, наложи ми изкупление!

— Защо, сине? — пошепна дедецът.

— Сгреших, учителю. Грях сторих. Божем съвършен, истински християнин, от солта на земята, а се поддадох като безумец на човешките, бесове. И човек ударих, осакатих, без да мисля, двамина. Не съм достоен, отче, за сана и за доверието ти.

Дедецът го гледаше спокойно, но твърдо. И мислеше. Не казваше нищо. Припомняше си. От дете, от тригодишно сополанче бе отгледал Слав при себе си. Като син. Намерил го бе сред опожареното от Бориловите главорези богомилско селище до труповете на баща му и майка му. И го бе взел със себе си. И макар че съвършеният няма право на дом и челяд, задържа при себе си сирачето достойникът Петър. Нийде не бе речено, ни в апокрифи, ни в предания, а камо ли в Тайната книга, че съвършеният няма право да осиновява. Израсна Слав дълъг като върлина, попрегърбен, ама жилав, як като мечка, с младежко лице, почти като момче, и остра руса коса. Надарил бе сатаната, владетелят на видимия свят, тялото му с якост, що не е потребна за апостол, сякаш го гласеше за Мамонов слуга, за воин или панаирджийски борец, а не за небесен жител. Не изтощиха здравата му плът нито дългите пости, три пъти по четиридесет дни годишно, нито пълното въздържание от месо и вино, та дори и от мляко, яйца и сирене, нито многократните молитви, по седем пъти на ден и пет пъти през нощта, нито нощните бдения над леглата на болни братя, нито дългите преходи от поселище в поселище по богомилски заръки, нито зимните мразове, когато беше длъжен да носи само една риза.

И все пак смилил се бе бог. В коравото земно тяло бе вложил божествена душа. Схватлив излезе Слав — и в светските науки, и в божите. И с разум го бе наспорил всевишният, и с воля. Изучил бе Слав българското четмо и писмо, и елинското, и римското; овладял бе цялото богословско знание — и патриаршеското, и папиското; напипал бе де що грешки имаха и разногласия, и глупави нелепости. Никой не познаваше по-добре от него цялата богомилска книжнина — от беседата на Исуса с Йоан Богослов, що всички наричаха Тайната книга, до апокалипсиса. Знаеше това, що е длъжен да знае земеделецът, различаваше билки и лекове по-добре от най-вещите врачове. А повечето богомилски съвършени бяха все врачове — ведно с душата лекуваха и тялото. Бързо бе преминал от прост слушател във вярващ, а след две години изпитания и учение бе встъпил в сана на съвършения. Ако не беше толкова млад, с тия умения и божи дарби можеше да стане и „старец“, та дори и „гост“ — първият помощник на дедеца. Но имаше още нещо — пазеше го дедецът Петър от самия него. Макар и съвършен, а всеки знае, че съвършените са неподатливи на злото и че върху тях бесовете нямат власт, пазеше го дедецът Петър от беса на самодоволството. Затова го беше оставил прост „стройник“ — сан, що отговаря на черковния дякон. Да израсне първом, да възмъжее напълно, да добие опит в тоя Мамонов свят.

Старецът отправи поглед към ученика си, сякаш едва сега проумя думите му. Знаеше, не беше виновна душата на младежа. Душата му беше чиста като на младенец. И беззлобна. Виновна беше плътта му. За воин го бе създал несправедливият уредник, сатаната, царят на царете, за свой пълководец, за земен завоевател. За да спаси безсмъртната му душа, Петър трябваше да го подложи на нови изпитания, на нови несгоди и усилия.

— Сине — рече дедецът, — виждам, борят се и в тебе все още двете начала: разрушението и сътворението, звярът и човекът. Силен е човекът у теб, ала сме длъжни да му помогнем. Достоен си ти за съвършен, защото се бориш с Мамона. Победа без борба не е победа. Лесно е на скопеца да бъде непорочен. Трябва да помогнем на човека, да отслабим звяра.

Той положи ръка върху главата на Слав. Тъй приемаше изповедта му. И му даваше прошението си.

— Налагам ти, чедо, запрет! — додаде той. — Още четиридесет дни пълен пост. С тримирене ката неделя. Докато изографисаш още една книга.

Тъй в грижи за ранения, в молитви и самообвинения Слав Граматик прекара цялата нощ. Друг апостол приобщи към съвършените петимата вярващи. Той благослови и младите двойки за брачен живот. Той освети и пазара, що се събираше там всеки петък.

Към пладне в килията влезе един смутен вярващ да извести, че някакъв чуждоземец дири дедеца Петър. Пуснали го бяха, след като го бяха изпитали с всички знаци и тайни богомилски думи. Нямаше нищо чудно в това посещение. На пазарите идваха какви ли не люде — да купят, да продадат или просто да чуят новини отблизо и далеч. А на годишните сборове идваха търговци и от чужбина — не само дубровничани, които цяла година кръстосваха страната като „любезни гости на царството“, както ги величаеше Иван Асен, ами и маджари, и фръзи-латинци.