Петър Бобев - Тайната книга

Настръхнал като мечка, той пристъпи към товара си. Наведе се да го вдигне. В тоя миг ловко метната откъм бака рибарска мрежа го омота и обезсили в здравите си бримки.

То беше страшен сън. И не само тая нощ. От седмици, от месеци наред. Все едни и същи присъници, от които по челото му избиваше ледена пот, а сърцето се разтопуркваше с мъчителни болки като еж, който подскача в гърдите му. В едно и също време в него се въплътяваха съдникът и подсъдимият, палачът и мъченикът. Една след друга през паметта му преминаваха безбройните жертви, плачеха, виеха, скубеха си косите, очаквайки присъдата. И когато той я изречеше, мигом, по чудо, заемаше мястото на осъдения, който пък се преобразяваше в палач. Още не казал: „Бичуване!“, и осъденият почваше да го шиба с камшика; още не пошепнал; „Разпъване на колело!“, и се виждаше привързан към него; усещаше нажежения шлем, който овъгляваше косата, кожата, черепа му; огнените езици на разпалената клада обгаряха дрехите и плътта му; ноздрите му се задавяха от смрадта на печеното месо. Той се събуждаше с писък и отново потъваше в клокочещия казан на кошмарите, за да продължи прекъснатите изтезания и неизживените ужаси.

И ето отново, за кой ли път, пред него изплува от мъглата на съновиденията със засъхнала кръв по лицето и гърдите омразният му съперник, съпругът на Женевиев, непреклонният еретик Жан дьо Траси. Едва се крепи на крака, но намира сили да го заплюе. Симон дьо Клерк успява да се измъкне от мръсното блато и се нахвърля върху врага си. Удря, удря както тогава, а оня стои насреща му непоклатим като камък. „Да се изгори на кладата!“ — крещи Симон както тогава и се събужда, задъхан от гняв и ужас…

До леглото му бе застанал брат Франсоа Льокок и го гледаше с присмехулната си камериерска гримаса.

— Ваше преосвещенство! — пошепна той. — Събудете се!

„Проклет доносник! — помисли си абат Симон с погнуса. — Навсякъде се вре, навсякъде души, слухти, дебне.“ През седмица, през две пуска гълъби до господаря си, кардинал Ромен дьо Сент Анж, папския легат. Не забравя благодетеля си. И тогава като негов слуга само с клевета се издигна. Злословеше за всички, що се мяркаха покрай господаря му: и роднини, и приятели, и куртизанки, и офицери, и подчинени, и лакеи. За тия заслуги, макар и неграмотен, от великодушие кардиналът го ръкоположи за свещеник, падре Франсоа. И понеже дори „Патер ностер“ не умееше да изрече без грешка, го остави без енория. Намери му подходяща работа. Сякаш самият бог го бе създал за инквизитор. Вместо разум му бе дал послушание, вместо съвест — злоба. Нямаше по-яростен доминиканец от брат Франсоа, по-усърден в издирването, по-непреклонен в разпита. Ала не за това го мразеше Симон дьо Клерк. Всеки държи да има ревностни и непреклонни помощници. Не само го мразеше. По-лошо, боеше се от нето. От кардинал Ромен не се боеше, дори с папата би се оправил някак си, ако му се наложеше да се оправдава. С тоя не би могъл. Ако Симон Еретик беше жесток, жесток по принуда, тоя беше самият сатана, жесток по душа. Та нали тъкмо за това, за туй усърдие и тая стръв кардиналът му бе възложил най-важната задача. За никого сред духовниците не беше тайна, още по-малко за самия абат Симон, защо папският легат бе изпратил при него някогашния си камериер, който преди това бе почиствал спалнята му след нощните оргии. Възложил му бе да следи не простите селяци и градските чираци. По-опасен от тях беше Симон дьо Клерк, отметналият се еретик. Както веднъж е изменил на еретиците, тъй утре може да измени и на папата. Несигурен беше някогашния бугр, ала полезен за светото дело. Никой не познаваше еретическите тайни, еретическите хитрини, цялото им подмолно устройство, главатарите им, силата и слабостта им. Затуй му бе възложила Светата инквизиция най-отговорното дело — да изкорени това учение, което той познаваше най-добре от всички. Но за безопасност, да не би лукавият отново да го изкуши (за борба с лукавия), папският легат бе прикачил към него най-ревностния си шпионин. Да следи всяка крачка, не само денем, а и нощем на бившия грешник. Защото вълкът менява козината си, не и нрава си. Еретикът си остава винаги еретик. Който веднъж се е усъмнил в една истина, по-лесно може да се усъмни и в друга. При това не беше забравил негово блаженство как бе променил Симон дьо Клерк убежденията, вярата, целия си живот. Как от гонена жертва се бе превърнал в безмилостен ловец.

Не бе забравил тоя ден и абат Симон. Отдавна се бе разколебал той. Сигурен беше, в началото не се съмняваше, че видимият свят е творение на Сатанаила. Нима всемилостивият и всемогъщият бог би могъл да създаде толкова зло, събрано на едно място? Ясно, само със зла умисъл, със сатанинска цел бяха изградени и земята, и морето, и въздухът дори. Разколеба се по-късно, когато Женевиев дьо Монгри предпочете Жан дьо Траси, а кръстоносците нахлуха в страната. Бугрите не устояха насреща им, отстъпиха. Симон дьо Клерк се бе надявал, след като успее въстанието, след като бъде разгромена църквата, да се докопа до някое монастирско имение, да облече голото си аристократско име със замъци и земи, със села и крепостни селяни. Тъй както се надяваха мнозина. И както се надяваха, додето имаше надежда, тъй се и отказаха първи от делото, когато връхлетя бедата. Не устоя и Симон дьо Клерк. Озлобен към целия свят, той прие тоя начин да отмъстя на ощастливения си съперник. Покрай него намрази всички бугри. Всички ли? И Женевиев ли?