Петър Бобев - Тайната книга

Вратарят се кълнеше, че в колата не е имало никой друг, ни дете, ни коте дори.

— А в бъчвата? — досети се брат Франсоа. Запитаният преглътна мъчително.

— Как така човек в бъчва? Беше пълна с вино.

— Отгде знаеш, че е била пълна?

Нещастникът се изпоти. Но пред суровия поглед на инквизитора трябваше да признае:

— Опитах го. Наляха ми едно канче.

— Идиот! — изруга го невъздържано абатът. — Та тя е била с три дъна: отпред виното, отзад момчето.

И след като нареди да му ударят сто камшика, възседна коня и препусна към замъка на Женевиев начело на дружина от петдесетина конника. Останалите войници щяха да тръгнат подире му, щом се приготвят, за да обсадят, ако се наложи, и да завземат Монгри. Дълго пътуваха през гората, водени от абат Симон, на две крачки зад когото като негова сянка яздеше Франсоа Льокок. Понякога изрядко, не устоял на изкушението, абатът се извръщаше назад, за да пришпори след това още по-ядно коня си при вида на укорително-присмехулната полуусмивка върху противното лице на бившия кардиналски камериер.

Най-сетне гората пооредя. Отпреде им светна обширна поляна, оградена отвред с дървета. В далечината, над бухналата горска зеленина, върху мрачносивата скална грамада на хълма Монгри, се надигаше вековният замък дьо Монгри.

Неволен спомен стисна устните на абата. Тук, на тая поляна, пред очите на цял Лангедок, той преживя непоносимия си позор. Тогава турнирите бяха рядко и радостно събитие. Първата вълна на албигойската война беше преминала и в състезанията на честта кавалерите даваха изблик на буйната си кръв.

Симон Еретик отново се върна назад, в миналото, на същото място, сякаш отново видя под стария дъб украсената с килими и засенчена с балдахини дървена площадка, на която седеше конт Раймонд, обкръжен от неучаствуващите в борбите благородници. И най-важното — дамите, седнали пред всички на разкошните си столчета, облечени в най-пищните си премени. А сред тях — Женевиев, по-хубава, по-желана от всякога. Херолди обявяваха със звънки фанфари и барабани началото и края на всеки двубой. В почивките свиреха музиканти, а трубадури възпяваха подвизите на някогашни рицари и съвършенството на отдавна изчезнали от този свят хубавици. Жонгльори и ваганти забавляваха простолюдието, което се притискаше до нашарената в червено и бяло ограда.

Една след друга, сред звън на желязо, предизвикателни възгласи и облаци прах, се сменяха сражаващите се двойки, а оръженосците притичваха да изправят сваления на земята свой господар, който не можеше да се надигне сам, затиснат от тежките си доспехи. Имаше ли ранени, тогава дотичваха бръснарите, за да ги превържат.

Симон дьо Клерк едва сдържаше възбудата си. Той беше силен и опитен рицар, ала важността на предстоящия бой го вълнуваше тъй, че свиваше до болка сърцето му, спираше дъха му. Устните му неволно шепнеха молитви за помощ, за закрила. Нищо, че бугрите не признаваха светиите. Изходът от днешната битка щеше да реши съдбата му, бъдещето му, цялото му щастие. Днес Женевиев дьо Монгри трябваше да изяви кому от двамата си настойчиви обожатели ще отдаде сърцето си. Ако вече не го бе отдала. Знаеха го всички, цял Лангедок.

И ето, фанфаристите обявиха новия двубой. Симон стегна поводите на жребеца си, спусна забралото на украсения с бяло перо шлем и излезе на арената. От другия край се показа съперникът му, скрит като него в желязо, с развяващо се на главата червено щраусово черо. По тях, по разноцветните пера, по пъстрите им наметки, по украсените с гербове щитове щяха да ги различават зрителите.

Двамата се изправиха пред трибуната, за да поздравят сюзерена и дамата си. Тогава Симон дьо Клерк вдигна меча си и извика дръзки:

— До смърт!

Такъв беше обичаят. Щом единият пожелае, другият няма право да откаже. Нямаше право да се меси и сюзеренът. А и кралят Филип II Август, още не бе забранил дуелите.

Тъй пламна лютата битка. Противниците се отправиха към противоположните краища на арената, оръженосците им поднесоха копията и при сигнала на тръбите двамата връхлетяха в кариер един срещу друг. Първият сблъсък излезе несполучлив. Копията им се подхлъзнаха в срещнатите устойчиви щитове. Едва успели да се разминат, те се обърнаха за нова схватка. Втурнаха се отново един срещу друг. И тогава щастието се усмихна на Симон, за да го изостави напълно след това. Той се оказа срещу слънцето. Същото слънце блестеше не само в очите му. То блесна и в излъскания му щит. И умело насочен от ръката на Симон, неговият отблясък ослепи Жан дьо Траси. Само за миг. Но миг, достатъчен за опитния боец да отправи копието си в гърдите на врага и да го срине на земята. Ако не беше поискал двубой до смърт, това щеше да значи пълна победа. И Женевиев щеше да бъде негова. За беда той самият бе предизвикал съдбата. Длъжен беше да довърши наченатото. Когато видя, че поваленият неприятел се изправя с изваден меч, Симон едва сдържа желанието си да връхлети отгоре му и да го стъпче с коня си. Ала рицарските правила не допускаха това. Длъжен беше да им се подчини. Той също скочи на земята, нападна спешен. Ударите зачаткаха по броните като желязна градушка. Дълго продължи яростната схватка, с променлив превес. И двамата се задъхваха под тежкото снаряжение. Все по-вяли ставаха нападите и ударите им — все по-неточни.