Петър Бобев - Тайната книга

А тоя Жак Баптист, божем също така съвършен, непрекъснато бърбореше, питаше. Сякаш не го очакваше и него кладата. В уплахата беше забравил най-простото богомилско задължение — с никого освен със своя настойник да не споделя поверената му тайна. Слав го оправдаваше с това, че клетникът се бе объркал от страх. И се тревожеше само за едно — как ли ще устои на изтезанията? И тъкмо защото не беше сигурен в твърдостта му, още повече мълчеше.

Ето, чуха се тежки стъпки. През люка отгоре се надвеси грубо моряшко лице.

— Излизай!

Двамата се подчиниха мълчаливо. Поеха на ръце веригите с железните тежести и се заизкачваха по стръмната стълба. С мъка излязоха навън и задъхани се изправиха насред палубата, примигвайки от слънчевия блясък.

Корабът на Оноре Рок плаваше с пълни платна на запад. Небето искреше в синева — тъй синьо, както може да бъде само в Средиземноморието. Далеч напред по гладката повърхност на морето, тъмносиньо, натежало, се бяха разпълзели морските течения като белезникави повлякла върху полиран мрамор. А до самия кораб мраморът олекваше, изсветляваше, ставаше прозрачен като китайска коприна, под която се виждаха изоставащите назад медузи. Понякога се стрелваха тъмните гърбове на подплашени риби, малки и големи. Вълнорезът разцепваше прозрачната коприна с тих плисък и я разнищваше на бели пенести ресни.

Палубата беше приела предишния си вид. По мачти и надстройки бяха заели местата си всички махнати за примамка на еретиците икони и разпятия. Под мачтата, до дървената статуя на мадоната, беше прикрепено отново сандъчето, в което капитанът пазеше зъба от мощите на света Бригита от времето, когато още не бе преминал на служба към светата църква, а като беден пират претърсваше чуждите кораби. Отмъкнал го бе от последната търговска нава, която бе оплячкосал. Само него бе запазил за себе си. Останалата плячка бе продал и с парите бе направил седем витража на катедралата в Ним. Тъй бе откупил опрощението за седемте смъртни гряха, които бе вършил и които щеше да върши. Досега магическата мощ на благочестивия зъб беше покровителствувала и кораба, и владелеца му от всякакви беди и премеждия. Трябваше да го покровителствува и в бъдеще.

Оноре Рок стоеше на кърмата под тента пред капитанската кабина и оглеждаше морето, без да се обърне към пленниците, на които кокът предложи ежедневия обяд: парче хляб и шепа маслини. На робите освен това даваха и по един чироз, ала двамата еретици не ядяха месо, затова им беше насипал повече маслини. Трябваше да ги откарат живи до брега, пък там бог да им е на помощ!

Към кръгозора на изток отмина тежък кораб. Двуглавият орел върху платната показваше, че е ромейски. На слънцето блестяха секирите на скандинавските наемници, с които беше натъпкан. От запад се мярна венецианска галера. С гордия си ход тя сякаш искаше да потвърди за лишен път, че морето наистина принадлежи на Венеция — от Крит до Мармара, където едва сега опитваха да се закрепят генуезците.

Двама въоръжени до зъби моряци застанаха пред пленниците.

— Ей ти, мечокът! — изръмжа единият. — Капитанът те вика.

Слав вдигна веригата и покорно се изкачи по стълбата на горната палуба. Жак Баптист го проследи с учуден поглед. Оноре Рок даде знак с очи и пазачите се отдръпнаха. Тогава се наведе над него.

— Еретико! — рече той. — Искаш ли да се спогодим? Богомилът го изгледа в недоумение.

— Какъв откуп даваш, ако те пусна?

Пиратът отново се бе събудил у него. И по пиратски преценяваше положението — щом бяха пратили цял кораб, значи тоя човек струва много. А който струва много, може и да плати много. Пленникът отвърна глухо:

— Аз нямам пари, нищо нямам… Капитанът присви очи:

— Я не го усуквай! Ами размисли! Озовеш ли се в инквизицията, губиш всичко: и живота, и имането.

Хем го убеждаваше, хем си правеше сметката. Защо пък да не пипне и откупа, и папската награда? Като си побъбреше с него, все щеше да му хрумне още нещо. Пък и да понаучи повечко за пленника — пак щеше да е от полза.

В този миг наблюдателят от мачтата се провикна:

— Сарацини!

Тъй на запад наричаха всички мохамедани. А по това време никой никога не знаеше кой с кого воюва: ту ромеите със селджуците, които пък не прекъсваха войната с измаилитите, ту генуезците с константинополските латини — всеки срещу всички.

Оноре Рок мигновено забрави пленника си. Нали му беше в ръцете? Но сарацините, виж, можеха да му създадат безброй главоболия. Никога не си сигурен какво може да им хрумне — да те отминат равнодушно или да те нападнат.