Петър Бобев - Тайната книга

Симон вече помисли, че не му е останала сила за друг удар. Затова в него, в последния замах вложи и сетните си сили. Но премерил зле, не улучи врага си, който бе отскочил встрани, и политна в празното. Преди Симон да се опомни, съперникът му го блъсна с щита си и го повали в праха. После го затисна с коляно и отметна с меча си забралото на шлема му. Победеният не устоя пред насоченото острие, вдигна ръка за пощада. А по-добре да бе загинал тогава! Жан дьо Траси имаше право да го убие. Законите на турнира позволяваха това. Но той беше бугр — изпълни молбата му, пощади го. Само отряза бялото перо от шлема му и отиде, та го положи в нозете на Женевиев дьо Монгри. По-добре земята да се бе разтворила тогава, да го бе спасила от позора! От срама, от презрението…

Затова тъкмо тук, на същата поляна, когато Жан дьо Траси му падна в ръцете, инквизиторът Симон Еретик издигна кладата, на която омразният му враг изгоря, превърна се на пепел и дим. Само че загина така, както не бе допускал Симон дьо Клерк. Симон бе очаквал от него молби и вайкания. Това очакваше, това щеше да бъде най-сладкото му отмъщение. Ала не получи такова удовлетворение. Когато изпрати падре Франсоа да го изповяда пред смъртта, Жан дьо Траси рече: „Нямам нужда от поп! Защото няма нужда от посредник между човека и бога.“ А когато Симон дьо Клерк приближи, за да се наслади на победата си, оня го заплю, както беше вързан на кола.

И с това отрови целия му живот. Не можа да помогне нищо: ни кладата, ни пръснатата без гроб пепел на врага му, ни стотиците избити след това еретици.

С неговата смърт Симон се надяваше най-сетне сърцето му да се смири, душата му да се отпусне. А може би и още нещо — Женевиев да стане по-благосклонна. Всъщност не постигна покой. Щастието му стана още по-непостижимо. Когато я срещна отново, тя сякаш не го видя. Но той знаеше, че го е видяла. Почувствува го по мраза от нейните очи, който облъхна сърцето му. И адът в душата му се развихри още по-буйно. И злобата му към целия свят. Пропищя всичко наоколо. Ала писъците на жертвите вече нито го трогваха, нито го облекчаваха. Обхващаше го задавяща жестокост, от която той самият страдаше не по-малко от своите жертви.

Абат Симон тръсна глава да разпъди мъчителния спомен и пришпори ядно коня си. Отмина проклетото място.

Още по пътя за Монгри срещна своите съгледвачи, които му съобщиха, че владетелката на замъка отпътувала със сина си в галоп към морето.

Разбрал намеренията й, Симон Еретик препусна след нея, последван от цялата си дружина. Когато закова коня си на кея, ладията с Женевиев дьо Монгри вече излизаше в открито море.

Инквизиторът заповяда да се качат на друг кораб, за да преследват бегълката. Ала и това не му се удаде. Бе попаднал в еретическо свърталище. Още при неговата поява всички моряци и рибари се бяха разбягали, бяха се изпокрили в изби и тавани. И ако се опиташе да ги измъкне насила от там, щеше да се стигне до бой, изходът от който трудно можеше да се предвиди.

Налагаше се да стори друго, да изчака цялата войска. Тогава щеше да накара тая еретическа паплач да плати за бягството на съмишленичката си, да му плати за всичко, за цялата злоба и отчаяние, които тровеха душата му.

Слав Граматик лежеше в трюма редом с Жак Баптист. И двамата — с оковани във вериги нозе, за които висяха окачени железни топузи. Въздухът беше тежък, застоял, с мирис на мухъл и мръсотии. Наоколо шумоляха едри корабни хлебарки като неспиращ дъжд. Трополяха плъхове, които понякога притичваха и по телата им. Кожата смъдеше като залята с вряла вода от ухапванията на пълчищата дървеници. Докато Жак Баптист се окайваше през цялото време, Слав предпочиташе да мълчи. Неохотно отговаряше на безбройните въпроси, с които го обсипваше другарят му. Всъщност какъв смисъл имаше от празнословия, от вайкане? Участта на всеки, който е паднал в ноктите на инквизицията, е една и съща. И с хленч, и без хленч. Предстоеше му само едно — да устои до този миг, когато душата му щеше да съблече телесната си обвивка, за да се яви пред бога; да сдържи езика зад зъбите си, да не издаде никого, да запази в себе си всичко, което знаеше. Той не се съмняваше. Ако целяха да убият него самия, можеха да го сторят още в България. Ако държаха само да му отнемат Тайната книга, тя и без туй вече беше у тях. Явно, нужен им беше той самият, за да научат от него колкото може повече за реда на богомилската общност, за водителите й, за връзките й със западните еретици, от които папите вече години наред губеха съня си. Трябваше да мълчи. И ако му се удадеше, да избяга. Не биваше да пропусне и най-нищожната възможност. И то не заради себе си. Та какво беше той? Главно заради Тайната книга. Тя трябваше да стигне на всяка цена до тези, за които беше предназначена.