Петър Бобев - Тайната книга

Той изскочи на мостика:

— На оръжие!

От кубрика наизлязоха въоръжените матроси, като пътем пристягаха броните и шлемовете, окачаха мечовете на поясоците, опъваха тетивите на лъковете. Други вдигнаха запасните платна.

Сарацините ги догониха леко. Къде можеше да се мери с тях тежката търговска нава? Оноре Рок крещеше, заканваше се. Напразно. Двата кораба се изравниха. От сарацинската галера излетяха въжета с куки, впиха се в борда на навата, придърпаха я. Набързо прехвърлените абордажни мостчета сцепиха двете палуби в една. Нищо не можеше да възпре устрема на нападателите. Мощен глас надвика глъчката на боя:

— В името на аллаха, всемогъщия и милостивия! Юруш!

Грозен рев: „Аллах! Аллах!“ последва думите му. После като лавина от злоба и настървение пиратите се стовариха върху франкската палуба. Сечта почна. Зачаткаха мечове и ятагани.

Застанал на капитанския мостик, Слав Граматик гледаше потресен развихрената битка. Не очакваше добро нито от едната страна, нито от другата. Оставаше му само едно — да скъса някак си веригата и да бяга. Залостил желязната топка в планшира, той се хвана с две ръце за мачтата и напрегна мускули. Първият напън не му се удаде. Повтори, потрети. Все без полза. Халките оставаха здрави, непокътнати. Само израниха глезена му до кръв. Поне топуза да махнеше. С веригата на крака все можеше да се надява за спасение с плуване. Видял една паднала брадва, Слав се затътри към нея. Вдигна я и удари синджира. Пак. И пак. Изхаби острието. Ала не се отчая. В огъня на сражението никой не го погледна. Без да усеща премалялата си ръка, той продължи да удря — една брънка се разхлаби. Тогава запъна острието в нея, докато я отвори съвсем и веригата с дрънчене падна на палубата. Богомилът се хвърли към капитанската каюта, където беше прибрана Тайната книга. Без нея нямаше право да бяга. Тя беше по-нужна на братята, беше по-ценна от неговия живот, от неговата свобода.

Не я достигна, строполи се пред нея. Някой бе хванал остатъка от веригата му и го бе спънал.

Додето се усети, отгоре му се метнаха няколко измаилтяни. Заслабнал от пленничеството, от напрежението да скъса веригата, той не можа да им окаже съпротива.

Повлякоха го по палубата, прехвърлиха го на арабската галера и го приковаха към една гребна пейка редом с още трима нещастници на едно и също весло. Озърна се. На предната редица опъваше гръб и Жак Баптист.

Макар и омаломощен, богомилът посегна към тежката дръжка. Натисна и той в ритъма на тъпана.

Развъртял камшика, с който нанасяше удари наляво и надясно, надзорникът мина по пътеката между редиците и Слав го видя. От удивление замалко щеше да изтърве веслото. Надзорникът беше бившият капитан Оноре Рок.

Слав Граматик знаеше, пълна беше сарацинската флота с вероотстъпници-християни. Повечето от кормчиите, дърводелците, оръжейните техничари бяха все такива. Някои дори, без да променят вярата си, им служеха срещу заплата. Едни побягнали от господарското насилие, други за лека печалба, трети — отскубнали се от правосъдието злосторници, четвърти — ей като капитана, да се отърват от робията. Ала не всекиго вземаха сарацините. Диреха вещи хора, изкусни майстори, опитни моряци. Такива трябваха на исляма. За вран и копан, за греблата — роби колкото щеш.

Кой знае колко време греба така Слав, облян в пот под убийственото слънце. От умора пред очите му взеха да се превъртат огнени кръгове.

Няколко роби, от запасните, дето подменят умрелите гребци, разнесоха храната. И то каква храна: чироз и късче от някаква просена питка, печена преди месеци.

Слав подаде сушената риба на съседа си, червенокос и мършав като скелет, сякаш изплетен изцяло от жили.

— Вземи! — рече му. — Аз не ям месо.

Робът, поел с учудване неочакваното благодеяние, изведнъж се досети:

— Бугр ли си?

— Истински християнин — отвърна богомилът. Оня пък му предложи част от питката си:

— Не понасям милостинята. Само размяна. Пък и не се нуждая от повече, свикнах на глада.

И след като изяде набързо дела си, додаде:

— Казвах се Хейнрик, Хейнрик ван Ленеп. Преди Светата инквизиция да ме продаде в робство. Сега нямам име…

Слав го изгледа съчувствено. Робът помълча малко, сетне рече:

— Еретикът не е човек. Защо да не го продадеш, вместо да го изгориш на кладата? Защо да не вземеш пари от него? Светата църква не се гнуси от сребърниците.

— Катар ли си? — запита Слав. Оня не отговори, замълча.

Съседът му отляво, преглътнал последната хапка, простена.