Петър Бобев - Тайната книга

Схватката беше кратка. Пешаците бугри не бяха устояли срещу напора на обкованите в желязо конници. Бяха се пръснали безредно. Някои бяха опитали да се спасят с плуване. Подир тях бе пуснал добичето си и слепият Филип. Ала водата го бе съборила и изхвърлила на брега стотина метра по-надолу.

Там го бяха намерили кръстоносците, полуудавен, изгубил съзнание. Ведно с другите заловени еретици го бяха откарали в монастира…

И ето, кой знае от колко време той лежеше прикован с верига към стената в подземието, където преди това бе очаквала присъдата си Женевиев дьо Монгри. Смутен, неспокоен. И не за себе си се боеше старият челник. Смъртта за него би означавала избавление, защото от грешната земя, царството на Мамона, щеше да се озове направо при бога, където е мястото на всички загинали в името на истината. Жал му беше само за братството, за несвършеното дело; жал му беше за общиарията, която щеше да загуби неговите знания и трупания от десетилетия опит. Млади бяха помощниците му, млади и неопитни. Огнени и жертвоготовни, ала неопитни. Нуждаеха се все още от съвети и напътствия. По-старите, бог да ги прости, загинаха, посечени от папищашите, разкъсани, изгорени на кладите. Искаше му се да дочака и види народа отново вдигнат на бунт срещу неправдата както преди, да дочака победата на доброто тук, на земята. И тогава да склопи очи.

Той не виждаше мрака на зловонната дупка, в която то бяха заврели. Та нали целият му живот протичаше в мрак? Сърцето му се свиваше неволно от стоновете, що проникваха до слуха му през дебелите стени откъм залата за изтезания, макар че би трябвало да остане глух за тях. Болката не засяга душата, боли тленната обвивка — тялото. Боли ли ни, когато се раздере дрехата?

Той лежеше и мислеше. Премерваше всичко, целия си живот с всичките му грешки, с всичките му сполуки и неудачи. Припомняше си хората, с които съдбата го бе срещнала. От най-ранното детство до днес. Още от дете, когато като босоного сополанче подтичваше подир господарските овце. Кой би се грижил за някакво сираче, когато не може собствените си деца да отгледа? Не помнеше Филип баща и майка. Много по-късно научи как бяха загинали — в селски бунт. Ама кога ли селенията е печелила от бунтове? Нахлули войскарите в разбуненото село и прекарали под меча всички. Случайно оцеляло сирачето, свряно в куп гюбре. Така, подритвано и нахоквано, израсна без ласка, без обич. Като гонено зверче. Източи се дълго като овчарската си гега. Веднъж заспа край гората. И вълк сдави шилетата. Скочи Филип и с тоягата преби хищника. Ама двете овце не успя да съживи. И когато кастеланът замахна да го удари с бича, не изтрая. Грабна тоягата. За такава постъпка наказваха и по-жестоко. Него само вързаха към позорния стълб и го биха до припадък със собствената му тояга. Оттогава остана схванат в кръста, та и до ден-днешен ходеше все попрегърбен. Оставиха го тъй, вързан, пребит, окървавен на стъгдата. За поука на другите. А той хленчеше и се молеше всекиму, който минеше край него, за глътка водица. То се знае, никой не му помогна. Никой не дръзна да престъпи господарската наредба. Само Пиер Левака се осмели. Озърна се и като не видя никого наблизо, притича, та му поднесе стомната си. В първия миг Филип се сепна. Всички познаваха Пиер Левака. Знаеха, че е еретик, че дружи с дявола, че е богохулец. Че ведно с другите еретици граби малки момчета, за да им източват кръвта, та да се причестяват. Затуй отказваха светото причастие в черква. Но жаждата надви страха от еретика. Тогава Филип изсмука половин стомна. Затова още същата вечер вързаха Левака на неговото място. И го биха до припадане. Отнесен настрана, през пролуките на кошмарите Филип слушаше виковете и стоновете му. След няколко дни, щом се поизправи, тозчас го потърси в колибата му. Не да му благодари. Поддаде се на някакъв неосъзнат порив. Може би сам бог го бе насочил към него. Намери го там, заровен в сламата, подпухнал от побоя. Поприказваха си малко. Но и от това, малкото, Филип като че проумя всичко, сякаш мълния освети съзнанието му. Той и преди виждаше, че светът е зле устроен. Сега му стана ясно защо е така — защото беше дело не на бога, както лъжеха кюрета и господари, а на человеческия враг, на Мамона.

Двамата заедно напуснаха имението, избягаха в Алби. Пазариха се чираци в една тъкачница. Там всички бяха катари — от последния слуга до собственика. Тъй, неусетно, в труд и мъка, и азбуката усвои, и истинската вяра. Схватлив беше момъкът, затова братята го оцениха. Изучиха го на цялото си знание. И в Париж го пратиха. Да усвои и светската, и духовната наука. Стъпка по стъпка, в труд, учение и лишения от човешките радости навлизаше младият бугр в тежкото поприще на чистите, които сами се наричаха „бели апостоли на мира и всемирното братство“. И в борба. В борба със себе си, с опасните бесове, с които Сатанаил е наспорил човешката душа. Най-вече с беса АЗ, който пречи всекиму да се примири със себеподобните — този бяс, що създава царете и господарите; с беса МОЕ и ТВОЕ, който е най-разрушителен; с бесовете на чревоугодието, на разврата, на властолюбието. Най-щастливият му ден беше, когато получи утешението на стария анцианус Назарий, и бе приет за префект — съвършен. Когато постигна правото да се наслади на цялата мъдрост, що му предоставяше богатата катарска книжнина. После — бавно, неусетно, в проповеди, пост и молитви преминаваше от сан в сан: най-първо дякон, после филиус минор — младши син, после филиус майор — старши син, докато накрая бог го натовари с тежкото бреме на анцианус.