Петър Бобев - Тайната книга

Тогава започна страшното, изпитанията. И по-рано църквата не прощаваше на своите противници. Ала вината за последните гонения лежеше изцяло върху Сатанаиловия наместник Инокентий, чието име като на подбив значеше „невинен“. Същият Инокентий, който после умря от чревоугодие.

Като филиус майор, пръв след анциануса Назарий, все още младият Филип ходи с него в България, в люлката на истинското християнство, където по онова време царуваше Калоян, властелин справедлив и твърд, който както сегашния Иван Асен не преследваше богомилите. Ходи и втори път, когато узурпаторът Борил подхвана гоненията срещу им. Отиде да види как устояват, как се борят с насилието. Защото и в неговата страна бяха настанали тежки времена. Папа Инокентий III беше насъскал срещу непокорния Юг алчните рицари на Севера с жестокия Симон дьо Монфор, комуто бе обещал богатото Тулузко графство.

Какво ли не бе видял през живота си старият пастир? И какво ли още му предстоеше да види. С много мъка се срещна Филип през младини, с още повече, като стана духовен глава на гонените братя. С упоритостта на вярата си успя да примири катари и популани, и валденси, бедни и богати, простолюдие и кавалери — всички, що се противяха срещу омразната църква и насилието. Винаги беше на най-опасните места, винаги начело. И в Безие. Филип придружаваше конт дьо Безие, който се яви пред Доменик Гусман, основателя на доминиканския орден, за да проси милост за обсадения град, а Доменик го изпъди с насмешка. После видя с очите си как същия този Доминик с кръст в ръка във вече превзетия град подканяше войниците да палят и убиват. По негово време тулузкото графство беше подарено на Симон дьо Монфор. Филип беше един от организаторите на народното въстание начело с Раймонд VII, сина на Раймонд VI, който отново успя да превземе Тулуза и Каркасон. Но когато от север нахлуха новите пълчища на Христовото войнство, Раймонд беше принуден на отстъпи. Край обсадената Тулуза пред очите му загина от камъните на една жена омразният Симон дьо Монфор. По-късно Филип видя и сина му Амори дьо Монфор, като баща си алчен и жесток, но къде-къде по-слаб и безхарактерен. Историята на цялата война беше и негова лична история, победите — негови победи и пораженията — негови поражения.

… Филип трепна. Тежки стъпки прекъснаха потока на спомените му. Вратата се отвори с остро изскърцване. И в килията влязоха двама войници. Ковачът, който ги следваше боязливо, отключи веригата от халката на стената.

— Ставай!

И той се изправи, тръгна нататък, където го водеха. Изкачи двадесетте стъпала, по които бе слязъл, направи още толкова крачки по равното, после през друга врата се озова в прихлупената от ниския таван задушна зала.

Някакъв нещастник стенеше глухо, с последни сили. Слепият, макар че не виждаше, си представяше всичко. Знаеше какво представлява залата за разпит. Досещаше се къде е вързан изтезаваният. Чуваше тракането на железните уреди за мъчения. По посоката на топлината разбираше къде е огнището, в което нагорещяваха щипците. Ето, стъпките на палача издаваха, че се връща отново към жертвата си. Клетникът отново изкрещя от допира на нажежения метал. После хъркането внезапно пресекна. Настана тишина. И някой рече:

— Не издържа кучето проклето! Анцианус Филип прошепна:

— Приеми го, боже, в своите селения!

И неволно му завидя. Не беше жал, а облажаване. Завидя му, че бе съблякъл тленната си обвивка и сега душата му летеше нагоре към всевишния; че се бе избавил от тиранията на Мамона; че се бе отървал от всичките му коварства и неправди.

Не довърши. Рязък глас му подвикна:

— Я излез напред!

Опипом старецът пристъпи две крачки. Неволно трепна от хватката на четири яки ръце, усети доближаването на нажеженото желязо. Приготви се за изпитанията.

Тогава чу някакъв глас. Чувал го бе и друг път.

— Оставете го! Няма нужда да го разпитваме. Това е главатарят, ересиархът Филип.

Симон Еретик бе познал някогашния си учител, макар че той бе остарял толкова много, макар че беше сляп, изтощен от мъките и бденията. И се обърна направо към него:

— Признай си! Няма смисъл да криеш повече. Ти си Филип, нали?

— А ти си отстъпника, нали? — запита дръзко слепецът.

Абат Симон го сряза невъздържано:

— Не е важно кой съм. Който и да съм, аз ще те съдя. Аз ще те питам, не ти. И сега чакам да ми кажеш доброволно кои са ти апостолите и къде мога да ги намеря. Обадиш ли ми това, ще отървеш кожата.

— А ако не обадя?