Петър Бобев - Тайната книга

— Ще те измъчвам, докато признаеш. Тук всички проговарят.

— Някои мълчат.

Симон се обърна към палачите:

— На колелото!

Мигновено два чифта опитни ръце го прикачиха към колелото за признания. Вързаха краката му за пода и завъртяха дръжките. Бавно тялото се изпъна, разтегли се, ставите му пропукаха, сухожилията му се изпънаха като струни. От страшната болка почувствува, че губи свяст. „Толкова по-добре!“ — помисли си той. Ала в същия миг колелото спря.

— Казвай, еретико! — чу старецът гласа на мъчителя си. — Слушам те.

— Няма да чуеш нищо, продажнико! — промълви нещастникът. — Нима и това не си научил при нас? Не ме е страх от смъртта. Та аз вече виждам — ангелите чакат да отнесат душата ми при бога.

Симон отново подвикна на палачите:

— Още малко! Съвсем мъничко!

И със зловещото проскърцване на колелото затворникът усети как пропукват прешлените му, сякаш гръбнакът му се скъса.

— Говори, еретико! — дочу той като в мъгла. И като в мъгла, като в кошмар отвърна:

— Не разбираш ли, че бързам към бога? Сляп ли си? Повече не можа. Изгуби съзнание. Та колко беше силата на немощното му тяло?

Когато се опомни, чу отново гласа на инквизитора:

— Богохулнико, няма да те разпитвам повече. Ще те оставя да премислиш. Ще ти оставя време за покаяние. Да си припомниш всички съучастници, да ги издадеш, за да смилиш отмалко поне бога. Да помогнеш и на техните души. Кладата ще те пречисти. А ние ще молим бога, всеблагия и милостивия, да ви прости.

— И да ме оставиш — пресече го Филип, — нищо няма да добиеш. Няма сила, която да ме тласне към предателството. Няма от мен да чуеш дума за разкаяние. Защото се разкайват само злодеите, убийците като вас. Истинските християни, верните на Христа, се гордеят. С радост си отиват от тоя Сатанаилов свят. Боите се да го напуснете вие, които знаете, че след смъртта ще се озовете направо в геената. И аз ти го казвам: помисли за адските мъки, отстъпнико!

Симон Еретик неволно замълча, сякаш ударен с камшик. Вместо него отговори Франсоа Льокок, който едва се бе сдържал досега:

— Не се надявай да ни разгневиш, старче! Та да те убием наведнъж и да се отървеш от мъките, които още те очакват.

В туй време абат Симон бе успял да потуши гнева си.

— Слушай, безбожнико! — изръмжа злобно той. — По моя заповед, а от твое име Женевиев дьо Монгри написа писмо до българите. Да дойде техният главатар, да донесе и друга Тайна книга.

Слисан от тоя нов удар на съдбата, Филип едва успя да се овладее.

— Боже, прости й греха! Симон додаде:

— Ще хвана и него, той проклет български подстрекател. После двама ви ще опека на един огън. С цялата ви глутница. Заедно да потанцувате на една жарава. Да няма повече еретици, които да оскверняват божия свят.

И даде знак. Чакали тоя знак, войниците поеха смазаното от мъченията тяло и го отнесоха в подземието. Захвърлиха го на пода, без да го приковат към стената. Нямаше смисъл.

Останал сам, Филип почна да размишлява трескаво, като в мъчителен кошмар. Каква беше тая орис, чия беше тая повеля? Господи, господи, как позволяваш? Няма ли да се намесиш някога, няма ли най-сетне да унищожиш злото на земята, няма ли най-сетне да лишиш от властта му сатаната?

Или пък… Или пък са прави другите, манихеите? Дали наистина злото е непобедимо, дали наистина доброто и злото са равностойни, изначални и вечни? Дали бог наистина никога не ще успее да победи сатаната?

А доброто никога няма да се възцари… тук… на земята.

Тъй било писано — да не мине леко. Писано било на Рашид бен Омар да преживее и мъки, и несполуки. Имал бе много грехове за изкупуване. Още не бе заслужил благодатта на аллаха. Такава буря в Средиземно море рядко се случва. Сюлейман реис, смръщил вежди като сърдит бабуин, току притичваше насам-натам. Платната бяха отдавна свити, греблата прибрани. Галерата едва се удържаше срещу вятъра, насочвана от плаващата котва.

Отгоре небето висеше тъмносиво, почти черно, затлачено от грозни космати облаци, които се блъскаха с грохот, и мълнии като огромни кремъци. Вятърът свистеше във вантите, ревеше и дълбаеше черносинята пустош в стръмни бездни, над които вълните се надигаха като прозрачни хълмове, увенчани с кипнали пенести зъбери. Вълнорезът ту се възземаше нагоре, сякаш готов да полети към висините, ту клюмваше надолу и се зариваше в пропастта, като че ли щеше да се гмурне подобно на играещ делфин, и изхвърляше взривове от водни пръски, които се стоварваха върху палубата като кристални канари. Привързани към пейките, робите се бяха сгърчили кой както бе сварил, смазани от изтощение. И сякаш не чувствуваха пороите, които плющяха по голите им тела. Само от време на време, при по-рязко навеждане на кораба, те се сриваха по наклона дотам, докъдето стигаха синджирите им, и почваха да ругаят и хората, и стихията, и бога, докато се мъчеха да изпълзят на старите си места.