Петър Бобев - Тайната книга

Затова се отметна леко. Поне външно. Още щом го въведоха в подземието за разпит, щом видя осакатените в мъченията нещастници, заяви, че се е разколебал, нещо повече — че е намразил ереста и е готов да прегърне честния кръст, та да се влее в редиците на светата църква. Да се бори срещу нейните врагове. А когато говореше за еретиците, той си представяше единствено Жан дьо Траси, който бе оглавил един бунтовнически отряд в околността на замъка Монгри.

Кардинал Ромен можеше да бъде обвинен в безброй недостатъци, във всички човешки грехове. Само не и в наивност. Не от наивност взе при себе си разкаяния грешник. Каза му откровено: „Сине, длъжен си с верско усърдие да докажеш смирението си, да изкупиш тежката си вина пред бога!“

С много кръв, с много убийства се наложи да изкупува вината си новооглашеният доминиканец. Ала никое старание не задоволи папския легат. Все му се струваше малко, все изискваше още. Както откъртен от скалата камък се търкаля по надолнището, отскача, опитва да се спре в някой корен или кичур трева и все напразно, тъй и Симон дьо Клерк вече не можеше да се задържи по своето надолнище. Продал бе душата си. А му бяха противни и мъките, и кръвта на случайните хора, които нито обичаше, нито мразеше. За една-единствена кръв жадуваше, за кръвта на Жан дьо Траси, който изглеждаше неуловим. Това го озлобяваше. Още повече го озлобяваше безсилието пред кардинала, ужасът, що изпитваше пред суровия папски легат. И най-страшното — ужасът от Светата инквизиция, тая същата, на която той беше един от най-усърдните крепители. При всяко следствие, когато произнасяше присъдата, го обхващаше леден трепет, като си въобразяваше, че и той самият би могъл да се окаже на подсъдимата скамейка, ако някой успееше да прочете мислите му.

А неговите мисли го отнасяха все по-често при Женевиев, при анатемосаната еретичка; за него, откакто я видя за пръв път, та до днес непостижим блян, терзание и обич; Женевиев, заради която — в това не се съмняваше — и сега беше готов на всичко… На всичко…

А когато веднъж едва успя да се спаси с лека рана от покушението, що му бяха устроили бугрите, страхът отново скова съзнанието му. Убеди се, че вече е напълно сам. Срещу целия свят. Против него бяха еретиците, не беше с него и духовенството. Не напразно му бяха преиначили името, не напразно му бяха прикачили прякора. Да знаят всички, да не му се доверяват.

Сам сред целия свят, срещу целия свят!

— Ваше преосвещенство! — повтори Франсоа Льокок. — Нося ви лоша вест.

Симон Еретик прекара ръка по челото си да разгони кошмарите, по-жестоки наяве, отколкото насън. Надигна се в леглото.

— Говори, брате!

А му се искаше да хване тоя брат за гърлото и да го прати по дяволите, където му беше мястото. Не го направи. Слабодушието надделя. Франсоа Льокок натърти:

— Синът на Женевиев дьо Монгри е избягал.

Гръм да бе паднал, не би го разсънил тъй. Тази вест объркваше всичките му планове.

— Как? — запита той, задъхан от изумление.

— Тая заран, когато влязъл в килията му, монахът я намерил празна. Ведно с него изчезнал и стражът, който бил пред вратата.

Недочакал повече обяснения, абат Симон почна да се облича трескаво сам, забравил да повика камериера си.

Тогава брат Франсоа подметна:

— Аз бях предупредил, ваше преосвещенство, че не бива да имате вяра на това вълче. Казах да го приковете с вериги. А вие с вашето християнско милосърдие…

И тоя път абат Симон овладя гнева си. Боязънта от шпионина бе дълбоко всадена в душата му. А беше убеден, че и за този пропуск още днес ще бъде донесено на папския легат. В мрежа от опущения го бе оплел кардиналът. И в нея се мяташе като безпомощна птица страшният инквизитор, без да има сила да я разкъса. Симон помнеше, тъй отначало бе отказал да затвори и Женевиев, не можеше да понесе мисълта, че тя, тъкмо тя ще гние в тъмницата. Твърдеше, че е дребен дивеч, че не заслужава заради нея да се пилеят сили. Затова тогава на своя глава брат Франсоа я бе отвлякъл, да докаже, че съвсем не е дребен дивеч. Тъй и сега с малкия Жан…

Без да му отговори, абат Симон изтича към подземието. Нямаше насилие. Всичко стоеше на мястото си, здраво и непокътнато. И каменните зидове, и плочите на пода, и яката дъбова врата. Вратата беше отворена отвън, с ключ. Пазачът или сам бе я отключил, или пък беше съучастник на похитителите. Детето не би могло да се измъкне само. Съществуваше заговор — добре скроен, добре изпълнен.

Цял час трая разпитът на монасите, слугите и войниците от подземията. И накрая нещо като че ли се поизясни. Вратарят си припомни, че рано заранта, тъкмо след като бе отворил главната порта, същият пазач излизал от манастира на една каруца, натоварена с винена бъчва. Били двама: войникът и един от слугите. Когато го потърсиха, оказа се, че и слугата е изчезнал.