Петър Бобев - Тайната книга

Затова дедецът кимна с глава. В килията влезе почтително млад чернобрад мъж, босоног и гологлав, с тонзура на темето и препасано с връв францисканско расо.

— Благослови ме, учителю, и утеши ме! — рече той на латински.

Дедецът отвърна тихо:

— Благословен бъди от вседържителя бога, и от сина, и от духа свети.

— Амин! — пошепнаха всички присъствуващи.

— Мога ли да помоля за разговор насаме? — запита тогава францисканецът, като се извини с поглед на останалите.

Дедецът кимна. Слав и вярващият излязоха вън. Тогава гостът запретна ръкава на расото си и показа татуировката на ръката си; две кръстосани елипси, една по-голяма и друга по-малка. Това беше емблемата на богомилите, приета и на запад, която символизираше двете начала на битието: сътворението и разрушението, вплетени в един безконечен въртеж, различни и неотличими, крайни и безкрайни. При драговитите-павликяните те бяха еднакви, тъй като според тях са равностойни и всевечни злото и доброто, богът и сатаната. При богомилите едната беше по-малка, за да символизира надмощието и крайната победа на доброто.

— Казвам се Жак Баптист — рече гостът. — Пратеник и писмоносец съм на всеуважавания анцианус Филип. Облечен съм като францискански лицемер, та да заблудя слугите на Мамона, които ме преследват.

Петър запита:

— Как се чувствува със здравето братът Филип? Чух, че бил ослепен от фарисеите.

— Вярно е, отче. Ала и тъй апостолът не напусна божията нива. С духовния си поглед води паството по правия път по-добре от зрящите.

Той бръкна в пазвата си и извади един свитък. Подаде му го с поклон. Дедецът разгледа восъчния печат. Изглеждаше истински. И друг път беше получавал послания от анциануса Филип. След като счупи печата, разгърна пергамента и зачете латинското писмо.

„До всеуважавания средецки дедец.

Брате в Христа, лоши дни настанаха за добрите люде в Лангедок. Слугите на лукавия, освирепели като вълци, овладени от всички човешки и сатанински бесове, изтребват с огън и меч божите люде, без да щадят ни майките, ни младенците. Ти навярно си чул вече как палачите на звяра Симон дьо Монфор изклаха седем хиляди души в черквата в Безие. А това е нищо в сравнение с новите изстъпления, що се раждат в главите на сина му Амори и на помагачите му. Не би повярвал какви жестокости може да нашепне земният властелин — сатаната, на своя наместник, римския папа, и на неговото адско изчадие — инквизицията. В беда сме, мой старши брате! Доминиканците — тия, дето се назовават «господни кучета», а всъщност са Сатанаилови псета, с апокалиптични изтезания успяха да издирят всичките ни истински евангелия и да ги изгорят. И сега верните на Христа са останали без книги. А безкнижни люде стават лесна плячка на Мамона и на неговите коварства. Помогни ни, брате! Изпрати ни още една Тайна книга, за да бъде преведена и размножена, та да сее просветление и сила в сърцата на измъчените борци за правата вяра в много изстрадалия Лангедок. И още нещо, брате Петре. Не стигат гоненията на безумците и фарисеите. Ами и в средата на разумните люде проникна отново раздвоението. Последователите на Манеса сноват между добрите люде и ги отклоняват от единствения път. Убеждават ги, че Сатанаил е всевечен, че е бил и ще пребъде редом с бога. Че злото безкрай ще властвува над земята. И като гледат как побеждава Сатанаиловата инквизиция и кръстоносните антихристи, мнозина се разколебават. Ела при нас, брате, за да просветлиш умовете на раздвоените, да сплотиш редиците ни. Изпращам ти моя верен брат, вещ в езиците и пътуванията, за да те доведе невредим при нас за спасение на душите ни. Довери му се, както би се доверил на мен самия.

Твой брат в Христа, слуга на слугите и на светата вяра Филип.“

Достойникът Петър дълго стоя замислен, след като прочете тревожното писмо. Не му мина и помисъл за измама, не допусна, че може да е написано не от анцианус Филип, а от Женевиев дьо Монгри под диктовката на свирепия еретически гонител Симон дьо Клерк; че все тя бе взела пръстена на духовния си баща и бе щампосала восъчния му печат. Всичко беше тъй чистосърдечно казано, тъй убедително в съгласие със слуховете, та старият богомил не можа да се усъмни в истинността му.

Вдигнал нагоре очи, към опушения от лоеничетата таван, без да поглежда госта си, Петър прошепна:

— Стар съм, сине! Веднъж ходих у вашата земя. Вече не мога. При това, както виждаш, съм ранен. Мамонови слуги има и у нас. Смятаха, че като ударят немощния старец, ще ударят словото. Не знаят скудоумните, че словото е безсмъртно, че надживява устата, що го е изрекла.