Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

— О, момчета, момчета, момчета — каза Том изтощен и хлипащ от щастие.

— Кажи пак — обади се някой и всички повториха думите му.

И всички, застанали там, нададоха чудесен вик на щастие.

И тъй като имаше опасност цялата нощ да се разводни от сълзи, Том се огледа и привлече вниманието им:

— Погледнете къщата на Пипкин. Не ви ли изглежда ужасно? Ако питате мен!…

И те се разтичаха и всеки се върна със запален тиквен фенер; наредиха ги в една линия върху парапета на верандата, където се усмихваха със свирепи усмивки в очакване Пипкин да се завърне у дома.

И застанали на поляната, момчетата се зазяпаха във великолепната гледка от усмивки, а костюмите на ръцете, раменете и бедрата им бяха изпокъсани, боята капеше и се стичаше по лицата им, а в клепачите, ръцете и нозете им се трупаше грамадна прелестна щастлива умора, която все още не искаше да избие.

И градският часовник удари полунощ — ДОНННГ!

И отново донннг, до точния брой дванадесет.

И Празникът свърши.

И навсякъде из града взеха да се затръшват врати и да угасват светлини.

И момчетата започнаха да се разотиват, изричайки нощ, нощ, и пак нощ, някои лека нощ, но повечето нощ, да, нощ. И поляната опустя, но верандата бе все така изпълнена със светлина от свещи, с топлина и с ухание на печени тикви…

И Призрака, Мумията, Скелтън, Вещицата и всички останали се върнаха по домовете си, на своите собствени веранди, и всеки се обърна да погледне към града и да запомни тази особена нощ, която нямаше да забрави никога, да хвърли поглед към града и верандите на другите, но преди всичко към клисурата и към онази чудна къща, където при самия изострен като копие връх на покрива стоеше мистър Саван.

И те замахаха, всеки от своята веранда.

Димът, който се извиваше от високия готически комин на Саван, потръпна, залюля се и замаха в отговор.

И из целия град се затръшнаха и залостиха още врати.

И с всяко затръшване угасваше един фенер; после втори, трети и още, и още на огромното Дърво на вси светии. С дузини, със стотици, с хиляди се трясваха вратите, ослепяваха фенерите, угасваха свещите и задимяваха с чудесен дим.

Вещицата се помая, после влезе и затвори вратата.

На Дървото един фенер с лик на вещица потъна в мрак.

Мумията пристъпи прага и затвори вратата.

Угасна един фенер с лик на мумия.

И на края последното момче, останало само на своята веранда — Том Скелтън с черепа и костите си, без всякакво желание да се прибере, готов да изстиска и последната скъпоценна капка от любимия си празник веднъж в годината, изпрати мислите си в нощния въздух към странната къща отвъд клисурата:

„Мистър Саван, кой сте ВИЕ?“

И Саван, високо някъде на покрива, отвърна също с мисли:

„Предполагам, че знаеш, момчето ми, предполагам, че знаеш.“

„Ще се видим ли отново, мистър Саван?“

„Да, след много години аз ще дойда за теб.“

И последната мисъл от страна на Том:

„О, мистър Саван, ще престанем ли НЯКОГА да се страхуваме от нощта и от смъртта?“

И мисълта отвърна:

„Да, когато достигнете звездите, момчето ми, и заживеете там завинаги, тогава всички страхове ще изчезнат и самата смърт ще умре.“

Том се заслуша, чу отговора и помаха безмълвно за поздрав.

Далече мистър Саван вдигна ръка.

Трак. Вратата на Том се затвори.

На огромното дърво неговият фенер-череп издъхна и потъна в мрак.

Вятърът раздвижи грамадното празнично дърво, което сега бе останало без никаква светлина, с изключение на един фенер на самия връх.

Фенер с очите и лика на мистър Саван.

На покрива на къщата Саван се наведе, пое си въздух и духна.

Пламъкът на свещта в неговата глава-фенер на дървото затрептя и умря.

И чудо — от устата, носа, ушите и очите на самия Саван се изви дим, сякаш душата му угасна в дробовете в същия миг, в който чудният фенер отдели своя уханен Дух.

После потъна в къщата. Капандурата на покрива се затвори.

Вятърът се появи отново. Залюля всички помрачнели фенери по огромното и прекрасно Дърво на вси светии. Сграбчи хиляди тъмни листа и ги запрати към небето и земята, в посока към слънцето, което непременно трябваше да изгрее.

Подобно на града, дървото угаси своите разжарени усмивки и заспа.

В два часа сутринта вятърът се върна за още листа.

© 1972 Рей Бредбъри

© 1981 Белин Тончев, превод от английски

Ray Bradbury

The Halloween Tree, 1972

Сканиране, разпознаване и последна редакция: NomaD, 28 април 2007 г.