Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

— Какво точно означава това?

— Означава, че тези от вас, които биха доживели до седемдесет и една година, ще трябва да умрат на седемдесет. Други, които биха живели осемдесет и шест, ще напуснат света на осемдесет и пет. Това е голяма възраст. Една година повече или по-малко сега не ви се струва много. Когато обаче му дойде времето, може да съжалявате, момчета. Но тогава пък ще имате право да кажете: тази година прекарах добре, дадох я за Пипкин, дадох живот назаем на скъпия Пипкин — най-красивата ябълка, която бе на път твърде рано да се отрони от дървото на живота. Някои от вас вместо на четиридесет и девет ще трябва да се простят с живота на четиридесет и осем. Някои вместо на петдесет и пет ще трябва да склопят очи във вечния сън на петдесет и четири. Сега разбирате ли всичко напълно, момчета? Събрахте ли числата? Ясна ли е аритметиката? Една година! Кой ще даде триста шестдесет и пет пълни дни от собствената си душа, за да върнем нашия Пипкин? Помислете, момчета. Без да говорите. После чакам отговор.

Настъпи дълго мълчание на ученици, които в час по аритметика умуват над вътрешни равносметки.

Пресмятаха много бързо наистина. Никой не зададе въпрос, макар да знаеха, че след години може да мислят малко по-различно за това страшно бързане. Но какъв друг избор |имаха? Оставаше им единствено да скочат от брега и да спасят давещото се момче, преди окончателно да потъне в ужасяващия прах.

— Аз — каза Том, — аз ще дам една година.

— И аз — каза Ралф.

— И аз участвувам — каза Хенри-Ханк.

— И аз! И аз! И аз! — казаха останалите.

— Знаете ли в какво се вричате, момчета! Значи, вие наистина обичате Пипкин?

— Да, да !

— Така да бъде, момчета. Яжте, дъвчете тогава. Те пъхнаха парченцата от сладкия череп в устата си. Задъвкаха. Захрускаха.

— Преглътнете мрака, момчета, дайте своята година.

Те преглътнаха трудно, толкова трудно, че очите им заблестяха, ушите им забучаха, а сърцата им се разтуптяха.

Усетиха в гърдите и телата си да се отваря някаква клетка с птици и нещо неясно да отлита. Стори им се, че виждат подарените от тях години да разперват криле над рвета и да кацат някъде, подобно на добра разплата за странни дългове.

Чуха вик.

— Ето! После:

— Ме!

И след това:

— Идвам!

Три думи — бум, бум, бум — и три гърма на обувки по каменния под.

И по коридора между редиците от мумии, които се навеждаха да го задържат, но не успяваха, между приглушените писъци и крясъци, устремен, втурнал се, препускащ, замятал пети, загребал с лакти, издул бузи, затворил очи, пуфтящ през ноздри и — бум, бум — забумтял по пода с крака, нагоре-надолу, нагоре-надолу, се зададе…

Пипкин.

Как само бягаше !!!

— Вижте го. Давай, Пип!

— Пип, по средата на пътя си!

— Вижте го как препуска! — казаха всички с бонбонени уста и с достойното име на Пипкин, затворено зад захарните им зъби, с неговия вкус зад устните, с това прекрасно име на езика — Пип, Пип, Пипкин!

— Не спирай, Пип. Не гледай назад !

— Да не паднеш!

— Ето го, на три четвърти от разстоянието!

Пип пробяга коридора на изтезанията. Здрав, чудесен, бърз и истински. Премина между сто затаени мумии, без да ги докосне и без да погледне назад и — спечели състезанието.

— Пип, успя!

— Невредим!

Но Пип продължаваше да бяга. Не само по коридора на изтезанията между мъртъвците, но и по този между топлите, изпотени, крещящи живи момчета.

Той ги разбута и изчезна нагоре по стълбите.

— Пип, всичко е наред, върни се! Те побягнаха след него по стълбите.

— Къде отива, мистър Саван?

— Ами, предполагам, както е изплашен — каза Саван, — у дома.

— Пипкин… спасен ли е?

— Да отидем да видим, момчета. Да полетим! Той се завъртя като вихрушка. Разперените му ръце зацепиха и засякоха въздуха със загребващи махове. Така бързо се въртеше, че създаде вакуум, собствена буря. Този циклон, това гигантско засмукване на въздух грабна момчетата за ухото, носа, лакътя или пръста на крака.

Подобно на рояк обрулени листа те се откъснаха с викове към небето. Разбеснелият Саван се извиси. Те също, доколкото им стигаха силите, се извисиха и се понесоха. Удариха облаците като сачмен изстрел. Последваха Саван като ято птици, устремени на север към дома преди топлия сезон.

Сякаш усещаха земята да се върти от север на юг. Долу се завъртяха хиляди малки села и градове, грейнали от свещите в гробищата на цяло Мексико, грейнали от свещите, примигващи в тиквени фенери в цял Тексас, на север от границата, после в Оклахома, Канзас, Айова и на края Илиноис.