— Това е… ами да, Пип! Чувал съм го да плаче само веднъж, но това е той. Пипкин. Затворен в тази катакомба.
Момчетата се загледаха.
И на сто фута, сгушена в един ъгъл, уловена в най-далечния край на катакомбата, видяха малка фигура, която… мърдаше. Раменете й потръпваха. Главата й бе наведена и покрита от треперещи ръце. А под ръцете устата хлипаше от страх.
— Пипкин? …
Плачът престана.
— Ти ли си? — прошепна Том.
Дълга пауза, тръпнещо поемане на дъх и после:
— … да.
— Пип, за бога, какво правиш там?
— Не знам?
— Защо не излезеш?
— Не… не мога. Страх ме е!
— Но? Пип, ако останеш там… Том замълча.
Пип, помисли си той, ако останеш там, това ще бъде завинаги. При цялата тази тишина и самотниците. В тяхната дълга редица, а туристите ще идват да те гледат и ще си купуват билети, за да те гледат още. Ти…
— Пип! — каза Ралф зад маската си. — Ти трябва да излезеш оттам.
— Не мога — захълца Пип. — Те няма да ме пуснат.
— Те?
Но момчетата знаеха, че той има пред вид дългата редица от мумии. За да излезе оттам, той трябваше да мине по коридора на изтезанията между кошмарите, мистериите, страшилищата, ужасите и привиденията.
— Те не могат да те спрат, Пип.
— О, не, могат — каза Пип.
— … могат… — каза ехото от дъното на катакомбата.
— Страх ме е да изляза.
— А нас… — каза Ралф.
„Ни е страх да влезем“ — помислиха си всички.
— Може би ако изберем някой по-храбър… — каза Том и млъкна.
Защото Пипкин заплака отново, а мумиите чакаха и нощта бе така тъмна в дългата гробница, че ако пристъпехте, щяхте веднага да потънете в пода и никога повече нямаше да мръднете оттам. Подът щеше да стегне глезените ви с мраморна кост и да ви държи така, докато пронизващият студ ви превърне завинаги в статуя от сух прах.
— Може би ако тръгнем вкупом, всички наведнъж… — каза Ралф.
И те се опитаха да помръднат.
Подобно на грамаден многокрак паяк, момчетата направиха опит да се натъпчат през вратата. Две стъпки напред, една назад. Една напред, две назад.
— А-а-а! — плачеше Пипкин.
При този звук всички изпопадаха един връз друг с несвързани звуци, задраскаха обратно към вратата и закрещяха, за да прогонят страха и ужаса си. В гърдите си чуха тропота на лавината от болезнени удари на сърцето.
— О, господи, какво ще правим сега, той се страхува да дойде, ние се страхуваме да отидем, тогава, тогава? — проплака Том.
Зад тях, облегнат на стената, стоеше Саван, забравен. Мъничко пламъче от усмивка пробяга и се стопи на устните му.
— Ето, момчета. Ще го спасим с това .
Бръкна в тъмния си плащ и извади познато бяло захарно черепче, на веждата на което пишеше: ПИПКИН!
— Ще спасим Пипкин, момчета. Ще сключим сделка.
— С кого?
— С мене и с всички безименни. Ето така. Натрошете този череп на осем чудесни парчета и всеки да вземе по едно. П за тебе, Том, И за тебе, Ралф, половинката от другото П за тебе, Ханк, другата половинка за тебе, Дж. Дж., малко от К, на тебе, малко и на тебе, а ето и още едно И, последното Н. Пипнете сладките парчета, момчета. Чуйте сега. В тях се крие сделката. Искате ли наистина Пипкин да живее?
При тези думи избухна такава буря от протест, че Саван отстъпи назад. Момчетата джавкаха като кучета срещу въпроса му дали въобще искат Пипкин да живее.
— Добре, добре — зауспокоява ги той. — Разбрах, че наистина мислите така. Е, тогава ще дадете ли всички по една година от края на живота си?
— Какво? — попита Том.
— Говоря сериозно, момчета, по една година, по една скъпоценна година от най-долния край на свещта на живота си. С една година от всеки можем да откупим мъртвия Пипкин.
— Една година! — шепотът, сподавените думи за ужасната цена обиколи всички. Трудно бе да се осъзнае. Една такава далечна година не бе никаква година. Момчета на единадесет — дванадесет години не могат да се поставят на мястото на седемдесетгодишни мъже.
— Една година? Една година? Ами, разбира се, защо не? Да…
— Помислете, момчета, помислете! Това не е някаква сделка наужким. Говоря сериозно. Съвсем действителна и истинска. Условието е тежко, сделката също е тежка.
— Една година, всеки от вас трябва да обещае да я даде. Сега, разбира се, не чувствувате липсата й, защото сте твърде млади; аз чета мислите ви и виждам, че вие дори не предполагате как бихте разсъждавали в края на живота си. Едва по-късно — петдесет години от тази нощ, или шестдесет от тази зора, когато срокът ви започне да се смалява и с цяло сърце зажаднеете за още един слънчев и радостен ден, точно тогава мистър С като Съдбата и мистър К като Кости ще се появят със сметката, която ще трябва да платите. Или пък ще дойда самият аз, старият Саван, приятелят на момчетата, и ще кажа: вре ме е. Така че една обещана година означава една дадена година. Аз ще кажа „дайте“ и вие ще трябва да дадете.
Читать дальше