— У дома! — извика Том. — Ето го двора, ето я моята къща, ето го й Дървото на вси светии!
Те направиха един кръг над двора, два над Дървото с хилядите запалени фенери и последен кръг около високата стара къща на Саван с нейните многобройни кули, многобройни стаи, многобройни зейнали прозорци, високи гръмоотводи, парапети, тавани, резби с орнаменти; и всички те се наклониха и простенаха на вятъра при тяхното преминаване. От някои прозорци се изсипа прах, за да ги поздрави. На други се замятаха сенки като стари езици, изплезени, за да бъдат преглеждани от малки хвъркати доктори по странна медицина. Призраци вехнеха като бели цветя, навиваха се и развиваха като изгнили знамена, които не успяваха да се разкапят дори когато момчетата профучаваха край тях.
А къщата, над която кръжаха, бе събрала в себе си целия Празник на вси светии. Това им извика Саван, размахал древните си ръце, паяжини и черни коприни, когато се приземи на покрива и подкани момчетата да кацнат, и посочи надолу през един огромен прозорец, към небето, етажите на цялата къща в дълбочина.
Момчетата се скупчиха около небесния прозорец и се надвесиха над стълбище, което на различните етажи се открехваше към различни епохи, истории на хора и скелети, към ужасяващи мелодии, изпълнявани от флейти от кости.
— Това е, момчета. Искате ли да надникнете? Да видите? Тук е цялата десетхилядна история на нашия полет, тук е събрано цялото ни пътуване — от пещерния човек до Египет, римската веранда, английското плодно поле и мексиканското гробище.
Саван вдигна огромния прозорец.
— Парапетът на стълбата, момчета! Спуснете се по него. Всеки към своята епоха, своето време, своя етаж. Скокнете там, където костюмът ви отговаря най-добре, където мислите, че е мястото на вашата премяна, на вашата маска! Хоп!
Момчетата скочиха. Стъпиха на горната площадка. После едно по едно се накачиха на парапета и се плъзнаха с викове надолу през всички етажи, всички височини, всички епохи от човешката история, затворени в невероятната къща на Саван.
Все в кръг надолу те профучаха, плъзнаха се и се провлачиха по лакирания парапет.
Фиууу — туп! Дж. Дж. в костюма си на първобитен човек се приземи в сутерена. Огледа се. Видя пещерни рисунки, неясни пушеци и огньове и сенки на едри хора-горили. От изпепеления мрак го гледаха горящите очи на саблезъби тигри.
В кръг надолу се втурна Ралф, египетското момче-мумия, опаковано во веки веков, и се приземи на първия етаж, където египетски йероглифи се перчеха в армии от символи заедно с ескадрони от древни птици в небето, стада от богове-животни и забързани златни бръмбари, които търкаляха топчета тор по склона на историята.
Тряс! Бодливия Нибли с косата, която все още проблясваше в ръцете му, се удари и почти се размаза на кайма на втория етаж, където сянката на Самин, друидския бог на мъртвите, издигаше своята коса върху стената в един далечен ъгъл!
Бум! Джордж Смит — гръцки призрак? Римско привидение? — се приземи на третия етаж до намазана с катран веранда, където блуждаещите духове залепваха за перваза!
Туп, Хенри-Ханк, Вещицата, тупна на четвъртата площадка сред вещици, прескачащи огньове из полята на Англия, Франция и Германия!
Фред Фрайър? Петият етаж го прие във вид на куп и Просяка се приземи сред гласовете на умиращите от глад просяци, които молеха за храна по пътищата на Ирландия.
Уоли Баб, самият Водоливник, полетя и тупна на шестия етаж, където на стените никнеха лакти, крайници, подутини, гримаси на прекрасно настроение и на щастие по лицата на водоливниците.
И най на края Том Скелетън се плъзна по парапета до най-горния етаж, търколи и разпиля като кегли в страшна игра бели захарни черепи сред сенките на коленичили край гробове жени до миниатюрни духови оркестри от скелети, които свиреха комарени мелодии; Саван, все още високо горе на покрива, се провикна:
— Е, момчета, видяхте ли ? Същото е, нали?
— Да — промърмори някой.
— Винаги едно и също и все пак всеки път различно, нали? Във всяка епоха, по всяко време. Денят винаги е свършвал. Нощта винаги е идвала. А ти, първобитен човек, и ти, мумия, не сте ли се страхували, че слънцето никога вече няма да изгрее?
— Да — прошепнаха повечето.
И те погледнаха нагоре през всички етажи на голямата къща и видяха във всяка епоха, във всеки миг на историята как хората гледат слънцето да изгрява и залязва. Първобитните хора трепереха. Египтяните изричаха молитви. Гърците и римляните празнуваха мъртъвците си. Лятото умираше. Зимата го погребваше. Милиард гласове ридаеха. Вихърът на времето разтърси грамадната къща. Прозорците задрънчаха и сякаш човешки очи се обляха с бистри сълзи. После с радостни викове десет хиляди милиона хора посрещнаха отново ярките летни слънца, които грейнаха във всеки прозорец!
Читать дальше