Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

— Видяхте ли, момчета? Помислете само! Хората са си отивали завинаги. Умирали са, да, господи, умирали! Но се връщали в сънищата. Тези сънища били наречени привидения и са плашели хората във всяка епоха…

— А-а-а! — извикаха милиард гласове от тавана и сутерена.

По стените се закатериха сенки като стари филми, прожектирани в древни киносалони. При вратите увиснаха облачета дим с тъжни очи и ломотещи уста.

— Нощ и ден. Лято и зима. Сеитба и жътва. Живот и смърт. Ето това всичко, взето заедно, е Празникът на вси светии. Пладне и полунощ. От самото раждане, момчета; да се тътнете и да се преструвате на мъртво куче. И пак да се изправите, да залаете и хукнете през хилядолетия смърт всеки ден и Празник на вси светии всяка нощ, момчета, всяка тъмна и страшна нощ, докато най-после успеете да се скриете в градовете, където да отпочинете и си поемете дъх.

— И тогава започвате да живеете по-дълго, да изтръгвате от смъртта повече време и пространство, да забравяте страха, докато на края оставите само един специален ден всяка година, когато си спомняте за нощта и зората, за есента, раждането и смъртта.

— Такава е крайната сметка. Преди хиляда, преди сто години, на това или на друго място, но така или иначе празникът си остава винаги същият…

— Празненството на Самин…

— Часът на мъртвите…

— На всички души. Вси светии.

— Денят на мъртвите.

— El Dia de Muerte.

— Навечерието на Празника.

— Празникът на вси светии.

Момчетата извисиха неукрепнали гласове през пластовете на времето, по всички страни в света, из всички епохи, изричайки имената на празниците, които означаваха едно и също нещо.

— Добре, момчета, много добре.

Далече градският часовник удари дванадесет без четвърт.

— Почти полунощ, момчета. Още малко и Празникът ще свърши.

— Но какво става с Пипкин! — извика Том. — Ние го следвахме навсякъде в историята, погребвахме го, изравяхме го, вървяхме до него на церемонии, събуждахме го от вечния сън. Жив ли е или не ?

— Наистина! — казаха всички. — Спасихме ли го?

— Дали наистина го спасихте?

Саван се загледа. Те също се загледаха отвъд клисурата в една сграда, чиито светлини угасваха.

— Това е неговата болница, момчета. Но хайде да го потърсим у дома му. Последното почукване за тази нощ, последният голям фокус или радост. Идете да научите крайния резултат. Мистър Марли, изпратете ги!

Външната врата зейна — тряс!

Мандалото Марли отвори превързаната си уста и им свирна за сбогом, когато се плъзнаха по перилата и се затичаха към вратата.

Спря ги викът на Саван за последен път:

— Момчета! Кое от двете беше тази нощ — фокус или радост?

Момчетата си поеха дълбоко дъх, задържаха го за миг и избухнаха:

— Знаете ли, мистър Саван — и двете !

Чук! — каза мандалото Марли.

Тряс! — каза вратата.

И момчетата се изгубиха, тичащи надолу през клисурата и нагоре по улицата, издишващи горещи струи въздух; маските им паднаха, бяха стъпкани и на края спряха пред тротоара на Пипкин, погледнаха към далечната болница и после към вратата на Пипкин.

— Иди ти, Том — каза Ралф.

И Том бавно се отправи към къщата и сложи крак върху първото стъпало, после върху второто, приближи вратата, без да смее да почука, без да смее да научи крайния отговор за скъпия стар Пипкин. Пипкин мъртъв? Пипкин погребан? Пипкин, Пипкин отишъл си — завинаги? Не!

Почука на вратата.

Момчетата чакаха на тротоара.

Вратата се отвори. Том влезе. За момчетата настана дълъг миг, в който застинаха на тротоара, а вятърът смразяваше ужасните им мисли.

— Е? — извикаха тихо към къщата, към затворената врата, към тъмните прозорци, е? Е? Какво?

И тогава най-сетне вратата се отвори, Том излезе и застана на верандата, без да знае къде се намира.

После вдигна поглед и видя приятелите си, които го чакаха на милион мили.

Скочи с вик от верандата.

— О, знаете ли, знаете ли, знаете ли! Побягна по тротоара и закрещя:

— Той е здрав, съвсем здрав, здрав! В болницата! Тази вечер в девет часа го оперирали от апендикс! Точно навреме! Докторът казал, че се чувствува чудесно!

— Пипкин? …

— Болница? …

— Чудесно? …

Дъхът им изскочи, сякаш ги бяха ударили в корема. После си поеха отново въздух с огромен вой, с крясък, с дрезгав тържествуващ вик:

— Пипкин, о, Пипкин, Пип!

И застанали на поляната на Пипкин и на тротоара пред верандата, те се загледаха един друг с вцепенено любопитство, а усмивките им се разтегнаха, очите се навлажниха, устата им нададоха вик и по бузите им потекоха сълзи от щастие.