Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

— Счупете своята piñata, момчета! В ръцете им бяха тикнати пръчки.

— Удряйте!

Те удариха с крясък. Piñatas експлодираха.

И от piñata-скелет се посипаха като дъжд хиляда люспици-скелети. Завъртяха се край Том. Вятърът отнесе скелетите, люспиците и Том.

От piñata-мумия се посипаха стотици нежни египетски мумийки, които се втурнаха към небето, заедно с Ралф.

И така всяко момче удари и разчупи своята piñata; разпръсна танцуващи копия на самия себе си, дребнички като винени мушици, и всички тези дяволи, вещици и призраци запищяха, подеха момчетата и заедно с листата се запремятаха към небето, последвани от Саван и смеха му.

Рикошираха в последните алеи на града. Удариха се с плясък и подскочиха като камъчета по езерна повърхност…

… за да се приземят в кълбо от колена и лакти на един далечен хълм. Изправиха се.

Намираха се в средата на изоставено гробище без хора, без светлина. Само камъни; като огромни сватбени торти, гарнирани с древна лунна светлина.

Както гледаха, Саван, който с пъргаво и тихо движение се бе приземил меко на краката си, се наведе. Хвана някаква желязна дръжка в земята. Дръпна я. Изскърцаха панти и в земята зейна широко врата.

Момчетата се наредиха на ръба на дълбоката дупка.

— Ката — заекна Том. — Катакомби?

— Катакомби — посочи Саван.

Надолу в сухата прашна земя водеха стълби. Момчетата преглътнаха с мъка.

— Пипкин там долу ли е?

— Слезте и го доведете, момчета.

— Той сам ли е долу?

— Не. С него са разни неща. Неща.

— Кой ще тръгне пръв?

— Аз не! Мълчание.

— Аз — каза най на края Том.

Сложи крак върху първото стъпало. Потъна в земята. Направи още една стъпка. И после внезапно изчезна. Останалите го последваха.

Заслизаха по стъпалата в колона по един и с всяка стъпка надолу мракът ставаше все по-гъст, тишината — по-необятна, нощта — дълбока като кладенец и извънредно черна, с всяка стъпка притаени сенки сякаш се занавеждаха от стените, с всяка стъпка насреща им се захилиха странни неща от дългата пещера, която ги очакваше долу. Точно над главите им висяха прилепи, които пищяха така високо, че не можеха да се чуят. Можеха да ги чуят само кучетата, да побеснеят, да изскочат от кожите си и да търтят да бягат. С всяка стъпка надолу градът оставаше все по-далече, заедно със земята и с всички добри хора по нея. Дори гробището изглеждаше далече. Почувствуваха се самотни. Толкова самотни, че им идеше да се разплачат.

Защото всяка стъпка надолу ги отдалечаваше с милиард мили от живота и топлите легла, от уютната светлина на свещите, от майчиния глас, лулата на татко и покашлянето му в нощта, което ви даваше сигурността, че той е там някъде в мрака, жив и обръщащ се в съня си и готов да смаже с юмрук всяко нещо, ако това се наложи.

След всяка стъпка надолу те най-после се оказаха в основата на стълбите и надникнаха в дългата пещера, в дългия коридор.

Всички хора там бяха съвсем притихнали.

Притихнали от много отдавна.

Някои от тридесет години.

Някои мълчаха от четиридесет.

Някои бяха съвсем безмълвни от седемдесет.

— Ето ги — каза Том.

— Мумиите? — прошепна някой.

— Мумиите.

В дълга редица до стените. Петдесет мумии до дясната стена. Петдесет до лявата. И четири, които чакаха в мрака в далечния ъгъл. Сто и четири мумии, сухи като прах, по-самотни от момчетата, по-самотни, отколкото момчетата биха били въобще някога в живота си; изоставени тук, смъкнати долу, далече от кучешкия лай, от светулките и нежните песни на мъже и китари в нощта.

— О, момчета — каза Том. — Всички тези нещастници. Слушал съм за тях.

— Какво?

— Близките им не могли да платят данъка за гробовете, затова гробарят ги изровил и ги сложил тук долу. Земята тук е толкова суха, че ги е превърнала в мумии. Погледнете, вижте как са облечени.

Момчетата забелязаха, че някои от тези отдавнашни хора са облечени като фермери, други — като селянки или като бизнесмени в стари тъмни костюми, а един дори като тореадор в прашния си костюм от пайети. Под дрехите всички обаче представляваха тънка кожа и кости, паяжина и прах, който се посипваше през ребрата им, ако кихнете или ги докоснете.

— Какво е това?

— Кое, кое?

— Ш-ш-т!

Всички наостриха слух. Втренчиха се в дългия свод.

Всички мумии ги гледаха с празни очи. Всички мумии чакаха с празни ръце.

Някой хлипаше в далечния ъгъл на дългия тъмен коридор.

— А-а-а — чуха звук.

— О-о-о — чуха плач.

— Е-е-е — достигна до тях хлипането на слабия глас.