Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

В единия му край стоеше безмълвна висока фигура, увита в сив плащ.

Кануто се заби меко в тревистия бряг.

Момчетата зяпнаха. Защото, доколкото можеха да видят, под качулката на забулената фигура бе сбран само мрак.

— Мистър… мистър Саван?

Те знаеха, че това може да бъде единствено той.

Той обаче не проговори. Само бледа светулка от усмивка проблясна под качулката. И костелива ръка замаха.

Момчетата се търкулиха в лодката.

— Ш-ш-шт! — прошепна глас изпод празната качулна.

Фигурата отново замаха и тласнати от вятъра, те се донесоха по тъмните води под нощното небе с милиардите, никога невиждани дотогава огънчета на звездите.

Отдалече на тъмния остров се чу акорд на китара.

В гробището светна една-единствена свещ.

Някъде някой издаде мелодичен тон на флейта.

Още една свещ светна сред гробовете.

Някой изпя една-единствена дума от песен.

Трета свещ оживя от горяща клечка кибрит.

И колкото по-бързо се движеше лодката, толкова повече звуци на китара зазвучаваха, толкова повече свещи светваха високо сред гробовете по скалистите хълмове. Дузина, сто, хиляда свещи запламтяха, докато картината заприлича на огромната звездна мъглявина Андромеда, сякаш паднала от небето и останала наклонена тук, в средата на почти среднощно Мексико, за да си отдъхне.

Кануто се удари в брега. Момчетата наизскачаха изненадани. Заоглеждаха се за Саван, но него го нямаше никъде. Единствено плащът му лежеше надиплен в кануто.

Повика ги китара. Подкани ги глас от песен.

Път, подобен на река от бели камъни и бели скали, ги поведе през града, който приличаше на гробище, и към гробището, което приличаше на… град !

Защото в града нямаше никакви хора.

Момчетата стигнаха до ниската стена на гробището и огромните инкрустирани железни порти. Уловиха железните дръжки и надникнаха вътре.

— Гледай ти — възкликна Том, — никога не бях виждал такова нещо!

Сега те разбраха защо градът бе така пуст.

Защото гробището бе пренаселено.

До всеки гроб бе коленичила жена и полагаше на плочата гардении, азалии или невени в рамка.

До всеки гроб бе коленичила дъщеря, която палеше нова свещ или друга, току-що угаснала.

До всеки гроб имаше мълчаливо момче с грейнали кафяви очи, което в едната ръка държеше малка погребална сцена от картон, залепен за дъсчица, а в другата — картонен череп, в който подрънкваха ядки и оризови зърна.

— Гледайте — прошепна Том.

Имаше стотици гробове. И стотици жени. Стотици дъщери. Стотици синове. И стотици по стотици хиляди свещи. Цялото гробище представляваше гъмжило от запалени свещи, сякаш цяло поколение светулки, научило за великия събор, бе долетяло тук, бе се настанило и огряло надгробните плочи и бе осветило кафявите лица, тъмните очи и черната коса.

— Момчета — каза Том, повече на себе си, — у нас никога не ходим на гробищата освен веднъж в годината, на Деня на благодарността 7 7 Национален празник на САЩ, чествуван на четвъртия четвъртък на месец октомври, когато се отдава благодарност за реколтата и всички блага през годината. Б. пр. , и то посред пладне, в разгара на деня, и хич не е забавно. А това тук, това е… забавно!

— Точно така — извикаха приглушено всички.

— Мексиканският празник на вси светии е по-хубав от нашия!

Защото на всеки гроб имаше блюда със сладки във формата на свещеници, скелети и призраци, които очакваха да бъдат захапани от… живи хора? Или от призраци, които може да се появят към разсъмване, гладни и окаяни? Никой не знаеше с положителност. Никой нищо не казваше.

И всяко момче в гробищата, застанало до сестра си и майка си, положи миниатюрното погребение върху гроба. Там имаше мъничко захарно човече в мъничък дървен ковчег пред мъничък олтар с мънички свещи. А около мъничкия ковчег пред олтара стояха мънички момчета с фъстъчени глави и изрисувани очи върху черупките. Пред олтара стоеше свещеник с царевично зърно вместо глава и орех вместо стомах. А върху олтара бе поставена снимката на човека в ковчега, за чийто живот сега си спомняха.

— Става все по-интересно — прошепна Ралф.

— Cuevos! — пропя глас откъм хълма.

В гробищата други гласове подеха припева. Облегнати на стената на гробищата, с китари и бутилки в ръце, стояха мъжете от селото.

— Cuevos de los Muertos — пропя далечен глас.

— Cuevos de los Muertos — подеха мъжете в сянката зад портата.

— Черепи — преведе Том. — Черепите на мъртвите.

— Черепи, сладки захарни черепи, сладки бонбонени черепи, черепите на мъртвите — пееше гласът и все повече приближаваше.