Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

От небето удари мълния.

Светкавица в синьо и бяло.

Цялата катедрала се разтресе. Момчетата трябваше да се заловят кой където свари — за демонски рога и ангелски крила, за да не бъдат съборени.

Гръм и пушек. И пръснати отломки от скала и камък.

Лицето на Пипкин бе изчезнало. Съборено от мълнията, то бе паднало отвисоко и се бе разбило на земята.

— Пипкин!

Там долу, върху плочите пред прага на катедралата, се виждаха само последните искрици от удара на камъка в камък и фин прах от водоливник. Нос, брадичка, каменна устна, твърда буза, блестящо око, нежно изваяно ухо — всички бяха отвени от вятъра като слама или шрапнелен прах. Момчетата видяха нещо подобно на пушек около призрак, цвете от барутен взрив, което се носеше на югозапад.

— Мексико — каза Саван, един от хората на този свят, които знаеха как да произнасят думите.

— Мексико? — запита Том.

— Последното голямо пътуване за тази нощ — произнесе Саван, отново вкусвайки насладата на сричките. — Свирете, момчета, ревете като тигри, ръмжете като пантери, вийте като хищници!

— Да ревем, ръмжим, вием?

— Съберете хвърчилото, момчета, частите от хвърчилото на есента. Слепете отново зъбите, пламтящите очи и окървавените нокти. Призовете вятъра да ги скрепи и ни понесе нависоко, надалече и задълго. Ревете, момчета, пищете, тръбете, викайте!

Момчетата се поколебаха. Саван се затича по корниза като човек, който при бягането си удря с трясък дъсчена ограда. Мушна всяко момче с коляно или лакът. Те паднаха и при падането всяко нададе своя писък, вик и крясък.

Падайки като оловен отвее в студения въздух, те усетиха отдолу да набъбва опашката на смъртоносен паун, цялата в кръвясали очи. Десет хиляди горящи очи се надигнаха.

Внезапно литнало покрай ветровит път с водоливници, току-що събраното есенно хвърчило прекрати падането им.

Те сграбчиха, заловиха се за ръбове, краища, ребра, плющящи като барабан хартии, за парчета, ивици и късчета от стара лъвска уста с дъх на месо, за тигърска лапа със съсирена кръв.

Саван подскочи и се хвана. Този път той беше опашката.

Есенното хвърчило с осем момчета върху надигащата се вълна от зъби и очи закръжи в очакване.

Саван наостри слух.

На стотици мили оттук, по пътищата на Ирландия се стичаха примрели от глад просяци, които молеха за храна от врата на врата. Плачът им се носеше в небето.

Фред Фрайър, в просешки костюм, се заслуша.

— Натам! Нека да отлетим натам.

— Не. Нямаме време. Слушайте.

От хиляди мили се чуваше лекият тропот на чукчетата на бръмбарите мъртво часовниче, които отброяваха нощта.

— Мексиканските майстори на ковчези — усмихна се Саван. — По улиците при своите дълги сандъци, с пироните и чукчетата — чукат ли чукат.

— Пипкин? — прошепнаха момчетата.

— Значи, чувате — каза Саван. — И така, Мексико е страната, в която ще отидем.

Есенното хвърчило загърмя и ги понесе върху вълна от вятър, висока хиляда фута.

Водоливниците надуха каменни ноздри и разтвориха мраморни устни, за да проплачат на същия този вятър своето прощално сбогом.

Намираха се над Мексико.

Над езерен остров в Мексико.

Далече долу чуха лай на кучета в нощта. Сред осветеното от луната езеро видяха няколко лодки, които се движеха като водни насекоми Чуха да се свири на китара и мъж да пее с висок тъжен глас.

Далеч отвъд тъмните очертания на земята, в Съединените щати глутници деца заедно с тълпи кучета препускаха със смях, с лай, с хлопане от врата на врата, а ръцете им бяха пълни с кесии със сладки съкровища, а самите деца обзети от дива радост в навечерието на Празника.

— Но тук — прошепна Том.

— Какво тук? — попита Саван, който кръжеше над лакътя му.

— Ами, защо тук…

— й из цяла Южна Америка…

— Да, на юг. Тук и на юг. Всички гробища. Всички гробове са…

…осветени от свещи, помисли си Том. Хиляда свещи в това гробище, сто в онова, десет хиляди примигващи пламъчета на сто мили по-нататък, на пет хиляди мили надолу в самия край на Аржентина.

— По този начин ли празнуват…

— El Dia de los Muertos. Как е испанския ти от училище, Том?

— Денят на мъртвите?

— Caramba si ! Хвърчило, разпадни се! Хвърчилото се сниши и се разпадна за последен път.

Момчетата тупнаха на каменистия бряг на тихото езеро.

Над водата виснеха мъгли.

Далече отвъд езерото се виждаше неосветено гробище. Все още без никакви свещи.

Сякаш тласкано само от течението, из мъглата тихо заплува едно кану без гребла.