Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

— Какви стълби?

— Тези! Ето тук! Тук! И тук!

Пред тях се появиха тухли. Момчетата скочиха. Когато вдигнаха крак, под него се появи стъпало — по едно при всяко вдигане.

Бонг! — каза камбаната.

Помощ! — извика Пипкин.

Направо по въздуха с тропот, врява и грохот запрепускаха нозе, заизкачваха се по…

Стъпало. Второ.

И друго, и друго, нагоре в празното пространство.

Помощ! — извика Пипкин.

Бонг! — отново се обади кухо камбаната.

И така те бягаха по пустотата, а Саван ги подтикваше и подбутваше отзад. Бягаха направо по вятъра и светлината, а тухлите, камъните и хоросанът се размесваха като карти, раздаваха се, лягаха тежко и добиваха форма под пръстите и петите им.

Това приличаше на препускане нагоре по торта, която сама издигаше каменните си етажи под звука на ’ясната камбана и тъжния Пипкин, който ги викаше и умоляваше да дойдат.

— Вижте, нашата сянка! — каза Том.

И наистина сянката на тази катедрала, на тази прекрасна Парижка света Богородица се бе простряла на лунната светлина над цяла Франция и половин Европа.

— Нагоре, момчета, нагоре, без спиране, без почивка, бягайте!

Бонг!

Помощ!

Те побягнаха. Започнаха да пропадат на всяка стъпка, но се появиха нови и нови стъпала, спасиха ги и ги изкачиха толкова нависоко, че сянката на върховете на кулите се простря далеч отвъд реки и поля и угаси последните огньове на вещиците при кръстопътищата. На хиляда мили оттук магьосници, чародеи, заклинатели, почитатели на демони угаснаха като свещи, изпуснаха кълба дим, заокайваха се и се скриха, потънаха, когато църквата се издължи, извиси в небесата.

— Римляните отсякоха друидските дървета и подкосиха техния бог на мъртвите, но ние с тази църква, момчета, хвърлихме сянка, която подсече коленете на всички вещици и накара всички опърпани вълшебници и посредствени магьосници да си плюят на петите. Край на малките огньове на вещиците! Сега само тази огромна пламтяща свещ — Парижката света Богородица. Бързо!

Момчетата се заляха от радост. Защото се появи последното стъпало. Задъхани достигнаха върха.

Катедралата „Парижката света Богородица“ бе изградена и завършена.

Бонг!

Удари напевно последният час.

Грамадната камбана потръпна.

И увисна празна.

Момчетата се наклониха и надникнаха в дълбоката й уста.

Вътре нямаше език с формата на Пипкин.

— Пипкин? — прошепнаха те.

— … кин — отекна малко ехо в камбаната.

— Той е тук някъде Горе във въздуха, нали обеща, че ще се видим. А Пипкин винаги изпълнява обещанията си — каза Саван. — Погледнете, момчета. Чудесна изработка, нали? Труд за векове, извършен на едно препускане, колкото да си поеме дъх човек. Но нещо липсва, като изключим Пипкин. Какво е то? Завъртете се, огледайте се. Е?

Момчетата се завзираха. Зачудиха се.

— Ами…

— Не ви ли се струва всичко твърде голо, момчета? Ужасно обикновено и неукрасено?

— Водоливници!

Всички се обърнаха и погледнаха… Уоли Баб, облечен като водоливник за Празника. Лицето му направо сияеше от откритието.

— Няма никакви водоливници.

— Водоливници — промълви Саван, като изтърколи в устата си и чудесно разчлени думата с гущерския си език. — Водоливници. Ще ги поставим ли, момчета?

— Но как?

— Мисля, че можем да ги повикаме с изсвирване. Свирете за демони, свирете за бесове, надайте едно голямо пронизително изсвирване за зверове и кръвожадни зъбати обитатели на мрака.

Уоли Баб си пое дълбоко дъх:

— Ето моето!

И изсвири.

Всички изсвириха. А водоливниците?

Те дойдоха, тичайки .

Всички те, които бездействуваха в среднощна Европа, трепнаха в съня и вцепенението си и се събудиха.

С други думи, всички стари зверове, всички стари приказки, всички стари кошмари, всички стари неупотребявани и захвърлени демони, и зарязани вещици потръпнаха при призива, надигнаха се при изсвирването, трепнаха при повикването и като стремглави дяволи се понесоха сред прах по пътищата, стрелнаха се в небето, профучаха като куршум сред разлюлени дървета, прецапаха потоци, преплуваха реки, пронизаха облаци и запристигаха, запристигаха, запристигаха…

И така, казано с по-други думи, всички мъртви статуи, идоли, полубогове и полубожества от Европа, които лежаха навсякъде като ужасен сняг — изоставени, разнебитени — замигаха, изправиха се и поеха във вид на саламандри по пътищата, на прилепи в небето и на кучета динго в гъстака. Летяха, препускаха, търчаха.