Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

Долу се тресеше и работеше с пълна пара фабрика за метли на вещици; сечаха се прътове и към тях се привързваха метлите, които веднага след това излитаха през комините в искрящ полет. Върху покривите скачаха вещици и ги яхваха към звездите.

Или поне така се струваше на момчетата, които гледаха и слушаха гласовете:

Из селата и фермите тълпи с факли вилнееха и проклинаха. От Ламанша до средиземноморския град пламнаха тържествени огньове.

Побеснели прасета с вещици, прилепнали към гърбовете им, топуркаха с искри по керемидите, грухтяха и издишваха пара:

В небето се изви дим. На всеки кръстопът висяха вещици и се събираха гарги в пернат мрак.

Момчетата се бяха надвесили от метлите си с опулени очи и зяпнали уста.

— Някой да иска да е вещица? — най-после попита Саван.

— Ъ-ъ-ъ… — каза Хенри-Ханк и потрепера в дрипите си на вещица — аз н-не!

— Не е весело, нали, момчета?

— Не е.

Метлите ги понесоха сред дим и пушек. Кацнаха на една празна улица, на едно широко място в Париж.

Метлите се сгромолиха мъртви.

— Е, момчета, какво да направим сега, та да уплашим плашилищата, да стреснем страшилищата, да измъчим мъчилищата? — запита Саван вътре в един облак. — Кое е по-голямо от демоните и вещиците?

— По-големи богове?

— По-големи вещици?

— По-големи църкви? — предположи Том Скелтън.

— Точно така, Том, правилно! Идеята е по-голяма, нали? Религията е по-голяма! Да. Като се издигнат такива големи сгради, че да хвърлят сянка върху цялата страна. Сгради, които се виждат от сто мили. Като се построи една много висока и прочута църква, с гърбушко, който да дърпа камбаните. И така, момчета, помогнете ми да я построя тухла по тухла, кула по кула. Да построим…

— Парижката света Богородица! — извикаха осемте момчета.

— Ето още една причина да я построим — каза Саван. — Чуйте…

Бонг!

В небето биеше камбана.

Бонг!

— … помощ!… — дочу се шепот, когато звукът замря.

Бонг!

Момчетата погледнаха нагоре и видяха нещо като скеле, издигащо се до средата на опряла в луната камбанария. На самия връх висеше и биеше огромна бронзова камбана.

А от вътрешността на камбаната при всеки удар, кънтеж и ехтеж се чуваше тъничък гласец:

— Помощ!

Момчетата погледнаха към Саван.

В очите им гореше въпросът:

Пипкин?

„Ще се видим във въздуха! — помисли си Том. — И ето го на!“

Пипкин беше там, в камбаната, обърнат с главата надолу към Париж, а главата му служеше за език. Или може би това бе сянката, призракът, загубеният дух на Пипкин.

С други думи, когато камбаната отброяваше часовете, звукът идваше от един език от плът и кръв, който се удряше в ръба отвътре. Главата на Пипкин издаваше звука. Бонг! И отново: Бонг!

— Ще му се пръсне мозъкът! — възкликна Хенри-Ханк.

— Помощ! — викаше Пипкин като сянка в камбаната, като дух, прикован с главата надолу, за да отброява четвъртинките и часовете.

— Летете! — заповядаха момчетата на метлите си, но те останаха да лежат мъртви на парижките камъни.

— Няма живот в тях — каза Саван скръбно. — Всичкият им живец, огън и жар са изчезнали. Ами сега. — Той потри брадичката си и тя се разискри. — Как ще се качим без метлите, за да помогнем на Пипкин?

— Вие литнете, мистър Саван.

— А, не, това не влиза в играта. Вие трябва да го спасявате всеки път и тази нощ окончателно, веднъж завинаги да намери спасението си. Чакайте. Да! Хрумна ми нещо! Искахме да построим Парижката света Богородица, нали? Е, тогава нека я построим, на всяка цена! И да се изкачим до онзи твърдоглав, биещ камбаната и отброяващ часовете Пипкин! Скачайте, момчета! Качвайте се по тези стълби!