Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

Тишина. Догарящи огньове. Повей от листа.

Внезапно слънцето залезе.

Момчетата видяха друидските свещеници да кървят в тревата, а римския капитан да обикаля мъртвите огньове и да рита свещената пепел.

— Тук ще издигнем храмове на нашите богове! Войниците напалиха нови огньове и закадиха тамян пред златните идоли, които издигнаха на същото място.

Веднага обаче щом лумнаха огньовете, на изток грейна звезда. От далечните пустинни пясъци под звука на камилски хлопки, се отправиха на път трима мъдреци.

Римските войници вдигнаха бронзовите си щитове срещу ослепителния блясък на небесната звезда. Но щитовете се разтопиха. Разтопиха се и римските идоли и приеха формата на Дева Мария и сина й…

Доспехите на войниците се разтопиха, потекоха, изкривиха се. Сега те носеха дрехи на свещеници, които пееха на латински пред още по-нови олтари, и дори Саван се сниши и запремига, гледайки сцената, и прошепна на маскираните си малки приятели:

— Е, видяхте ли, момчета! Едни богове заменят други. Римляните отсякоха друидите, техните дъбове, техният бог на мъртвите. Тряс — и долу! И издигнаха своите собствени богове, нали? А сега нахлуха християните и посякоха римляните! Нови олтари, нов тамян, нови имена…

Вятърът угаси олтарните свещи.

Том извика в мрака. Земята потрепера и се завъртя. Намокри ги дъжд.

— Какво става, мистър Саван? Къде се намираме? Саван щракна своя палец-запалка и го издигна пламтящ.

— Бога ми, момчета, това са тъмните векове. Най-дългата и тъжна нощ, съществувала някога. Дълго преди Христос да дойде и си отиде от този свят и…

— Къде е Пипкин?

— Тук! — извика глас от черното небе. — Мисля, че съм на някаква метла! Отнася ме… далече!

— Хей, и мен — каза Ралф, после Дж. Дж., после Бодливия Нибли, Уоли Баб и останалите.

Чу се исполински шепот, сякаш гигантска котка си гладеше мустаците в тъмното.

— Метли — промърмори Саван. — Съборът на метлите. Октомврийският празник на метлите. Годишното преселение.

— Накъде? — попита Том с крясък, защото сега всички излитаха с крясък в небето.

— Към метларницата, разбира се!

— Помощ! Летя! — каза Хенри-Ханк. Фиууу. Една метла го отнесе.

Грамадна наежена котка профуча край бузата на Том. Той усети, че възсяда дървен прът.

— Дръж се! — каза Саван. — Когато човек бъде нападнат от метла, единственото, което му остава, е да се държи здраво!

— Държа се! — извика Том и отлетя.

Небето бе цялото пометено от метли.

Небето бе цялото изпълнено с виковете на момчета, заели поне осем метли.

И когато виковете им от страх се превърнаха във викове от радост, момчетата почти забравиха да гледат и да се ослушват за Пипкин, който също плуваше сред облаците-острови.

— Оттук! — обади се Пипкин.

— Караме с пълна сила! — каза Том Скелтън. — Пип, страшно трудно обаче е да се язди метла!

— Смешно е — каза Хенри-Ханк, — но си е точно така.

Всички се съгласиха, падайки, увисвайки и изкатервайки се обратно.

Сега настана такава блъсканица от метли, че не остана място за облаци, никакво за мъглица и съвсем никакво за мъгла или за момчета. Имаше огромно задръстване от метли, сякаш всички гори на земята в даден миг с трясък бяха захвърлили клоните си, които, бръснейки есенните поля, бяха ожънали до дъно и стегнали здраво за гърлото такива житни класове, от които стават добри метачки, вършачки, биячки, а след това бяха литнали.

Тук бяха дошли прътовете за подпиране на пране от цял свят. С тях бяха пристигнали и кичури трева, снопове плевели и наръчи трънак, за да нахранят стадата облаци, да почистят звездите и да се превърнат в ездачки за момчетата.

А момчетата, всяко качено на своя мършав кон, бяха обсипани с удари и блъсъци на млатила и пръчки. Бяха наказани жестоко за това, че са заели небето. Всяко получи по сто синини, дузина порязвания и точно четиридесет и девет цицини на крехкия си череп.

— Хей, потече ми кръв от носа! — възкликна щастливо Том, като гледаше червеното на пръстите си.

— Хайде де! — викна Пипкин, който влезе сух в един облак и излезе мокър. — Това е нищо. На мене ми се поду окото, оглушах с едното ухо и ми падна един зъб!

— Пипкин! — извика Том. — Все разправяш, че ще се видим, а не ни казваш къде. Къде?

— Във въздуха! — каза Пипкин.

— Дрън-дрън! — промърмори Хенри-Ханк. — Около земята има два трилиона, сто билиона и деветдесет и девет милиона акра въздух. Кой от всичките имаш предвид, Пип?