Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

А шосето се виеше и хвърляше срещу му. Невидими колела фучаха и свистяха по невероятно грубия път.

Далеч напред се появи един автомобил.

Носеше се бързо. И…

— Но той не кара в своята страна! Виждаш ли, жена? Сбъркал е лентата.

Тогава се сети, че жена му я нямаше.

Беше сам в колата, която се носеше вече с деветдесет мили в час срещу друг автомобил, летящ със същата скорост.

Той завъртя волана.

Автомобилът му мина вляво.

Почти в същия миг другата кола направи съответно движение и мина в същата лента.

— Проклет глупак, какво си мисли… Къде ли е проклетата спирачка?

Опипа с крак пода. Нямаше спирачка. Виж ти, каква особена машина наистина. Може да вдига каквато скорост си искам, но не може да спира, докато… какво? Докато не спре сама ли? Никаква спирачка нямаше. Нищо друго освен още педали за газ. Цял ред кръгли педали на пода, които, натиснеше ли, вливаха сили в мотора.

Деветдесет, сто, сто и двадесет мили в час.

— Боже господи! — изкрещя той. — Ще се сблъскаме! Доволна ли си, момичето ми?

И в мига преди сблъсъка той си представи, че май ще е доволна.

Колите се сблъскаха. Изригнаха безцветни пламъци. Разбиха се на парченца. Затъркаляха се. Усети, че се премяташе насам-натам. Той беше факла, запратена в небето. Ръцете и краката му се понесоха в бесен чарлстон из въздуха и той усети костите си да се трошат като захарна пръчка в чуплив, агонизиращ екстаз. После, вкопчил се в смъртта като в тъмна любима, размахвайки крайници, той пропадна в черно недоумение, потъвайки в по-нататъшното нищо.

Той лежеше мъртъв.

Той лежеше мъртъв дълго време.

После отвори едно око.

Почувства бавен огън под душата си. Почувства мехурчета като в завиращ чай да се издигат към повърхността на съзнанието.

— Аз съм мъртъв — каза си той, — обаче съм жив. Видя ли всичко това, жена? Мъртъв, но жив.

Намери се седнал в машината, с изправени рамене.

Седя така десетина минути, опитвайки се да проумее какво беше станало.

— Виж ти — мислеше той. — Колко интересно. Да не кажа вълшебно. Да не кажа просто възхитително! Ама наистина, изтърси ми всичките карантии, извади ми душата през едното ухо и я върна през другото, изкара ми въздуха, изпочупи ми костите и ми взе акъла, но все пак, но все пак, но все пак, жена, но все пак, скъпа ми, сладка Мег, Меги, Мигън, колко жалко, че те нямаше тук, щеше да изкара целия тютюнев катран от вонящите ти дробове, да изтърси цялата тази гадна, гробищна, безмозъчна тъпота чак от мозъка на костите ти. Сега да те видя, жена, само да те видя, че да чуя твоето Харпуел-съпруга-ми-поета.

Той запипа по таблото.

Включи страхотния мотор-хрътка.

— Да опитаме още някое развлечение? Да опитаме някое друго пикниково-екскурзионно унищожително сражение? Давай.

И той подкара колата.

Почти моментално тя вдигна сто, а после сто и петдесет мили в час.

Почти моментално срещу му се появи противниковата кола.

— Смърт! — каза поетът. — Значи ти си винаги тук, така ли? Някъде наоколо ли висиш? Това ли ти е ловната зона? Тогава да ти видим нрава.

Колата му се носеше. И другата летеше.

Той отби в съседната лента.

Отсрещната кола направи същото, устремявайки се към Разрушението.

— Да, ясно. Ами на ти тебе тогава! — и той завъртя друг ключ и натисна друг педал.

В мига преди удара двете коли се преобразиха. Сякаш минали през воал на илюзионист, те се превърнаха в реактивни самолети на старт. С вой двата самолета избълваха пламъци, раздраха въздуха, изригнаха свръхзвукови експлозии преди най-мощната от тях — когато се сблъскаха като два снаряда, сляха се, сплавиха се, смесиха кръвта и съзнанието си във вечен мрак и накрая паднаха в гнездо от странно мирна нощ.

— Аз съм мъртъв — помисли си пак той.

И ми е хубаво, благодаря.

Пробуждайки се, усети усмивка на лицето си.

Седеше в машината.

Два пъти умрях, мислеше си той, а всеки път се чувствам все по-добре. Защо ли? Колко странно. От странно по-странно. Невероятна работа.

Той пак включи двигателя.

Какво ли този път?

Дали става на локомотив? — почуди се той. — Да опитаме ли с един черен пухтящ влак от почти праисторически времена?

И като потегли, той вече беше машинист. Горе блестеше небето и киноекранът, Или каквото там беше, бързо сменяше илюзии за бликащ дим и пищене на пара, за тежки колела по лъскави релси, а релсите се вият нататък през хълмове и далеч напред в планината се задава друг влак, черен като стадо бизони, и изригва кълба дим, и е на същите две релси, на същия коловоз и се носи към чудовищната катастрофа.