Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

Паркхил изчезна под огромен автомобил с древна конструкция.

Не се виждаше, но се чуваше как работи в търбуха на машината. Легнал по гръб, той й говореше. И когато я потупа, за да я пробуди за живот, машината отвърна.

Сребърните пътечки неспирно тичаха нанякъде.

Хиляди години бяха бягали празни, понесли само прах по маршрутите си сред високите, заспали сгради.

Сега върху една от подвижните пътеки се извиси като застаряваща статуя Арънсън.

И колкото по-нататък го отвеждаше пътеката, толкова повече Градът се разкриваше пред погледа му, колкото повече сгради и паркове прелитаха пред погледа му, толкова повече угасваше усмивката му. Цветът на лицето му се промени.

— Играчка — чу се той да прошепва. Шепотът звучеше древно. — Просто още една… — и тук гласът му толкова отслабна, че почти се стопи, — … още една Играчка.

Свръхиграчка наистина. Но животът му беше пълен с такива играчки, винаги — откакто се помнеше. Ако не беше монетен автомат, то щеше да бъде следващият модел хитроумен музикален автомат или пък някакъв суперсложен, ултрабанален свръхзвуков Hi—Fi стереоговорител. От това, че цял живот бе държал глас-папирите на всякакви жетони, той усещаше ръцете си протрити до кокалчетата. Само кокалчета бяха станали пръстите му! Не, и тях ги нямаше, той беше безрък, без китки. Арънсън, Момчето-Тюлен!!! Безмозъчните му перки аплодираха един град, който не беше нищо друго, освен поредния джук-бокс, дебнещ под нозете му с идиотското си бръмчене. Но тая песен той я знаеше! За бога. Знаеше я.

Той примигна.

Един вътрешен клепач се спусна като студена стомана.

Той се обърна и стъпи в сребърните води на пътеката.

Намери онази стоманена река, която щеше да го върне до Великата врата.

По пътя срещна прислужничката на Корели, която се носеше, залутала се, по своето сребърно течение.

Колкото до поета и жена му, тяхната непрестанна борба отекваше навсякъде. Крясъците им опищяха тридесет булеварда, разтърсиха витрините на двеста магазина, обрулиха листата на седемдесет вида дървета и храсти из парка и стихнаха едва когато бяха удавени от гърмящия фонтан пред тях, който се издигаше като ярки фойерверки във въздуха на града.

— Цялата работа е там — викаше жена му в отговор на мръсните му ругатни, — че ти си дошъл единствено за да пипнеш първата срещната жена и да й напълниш ушите с лошия си дъх и гадната си поезия.

Поетът измърмори някаква мръсна дума.

— Ти и от актьора си по-лош — продължаваше съпругата му. — Само едно си знаеш. Няма ли най-сетне да си затвориш проклетата уста?

— А ти? — изкрещя той. — О, боже, повръща ми се от тебе. Млъкни най-сетне, жена, или ще се хвърля във фонтана!

— Ха! Тъкмо от години не си се къпал. Ти си най-голямата свиня на века! Снимката ти ще бъде чест за календар на свинарите.

— Прекаляваш!

И се тръшнаха вратите на една сграда.

Докато тя стане, изтича и забарабани с юмруци по вратите, те вече бяха заключени.

— Отвори, страхливецо! — запищя тя.

Една ругатня долетя като далечно ехо на думите й.

— Ах, каква прекрасна тишина! — прошепна той на себе си в огромния пашкул на мрака.

Харпуел се бе озовал в някаква спокойна огромност, просторна, подобна на утроба сграда, над която висеше свод от чист покой, беззвездна пустош.

Посред това помещение с диаметър петдесетина метра се виждаше някакъв апарат, машина. В тази машина имаше скали, реостати и превключватели, седалка и волан.

— Каква ли е тази машина? — прошепна поетът, но се приближи и се наведе да я пипне. — О, милосърдни Христе от разпятието, на какво мирише? Май на кръв и карантии? Не, в същност чисто си е като девическа премяна. И все пак с нещо изпълва носа. Насилие. Просто разрушение. Усещам как проклетата мърша потръпва като нервна хрътка. Пълна е с всякакви джаджи. Но ще опитаме една глътка.

Той седна в машината.

— Какво ли да опитам първо? Това?

Той щракна един ключ.

Баскервилската машина изръмжа в кучешкия си сън.

— Страшен звяр! — Той пипна друг ключ. — Как се включваш бе, зверо? И като се включи съвсем проклетото ти устройство, какво става? Хм, нямаш колела. Хайде де, вземи ми акъла. Ще рискувам.

Машината потрепера.

Машината потегли.

Втурна се. Понесе се.

Той стисна здраво волана.

— Свети боже!

Защото се озова на шосе и се носеше с растяща скорост.

Въздух струеше край него. Отгоре блясна небе с отлитащи багри.

Спидометърът наближаваше седемдесет, осемдесет.