Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

Когато стигна до Вратата, той излезе през нея и тръгна покрай канала в прекрасния ден, отправяйки се към далечните градове.

Това беше църква.

Не, не е църква.

Уайлдър пусна вратата и тя се затвори.

Той стоеше в катедрален мрак и чакаше.

Покривът, ако това беше покрив, излъхна нагоре някак тревожно, отля се далеч извън обсега на погледа.

Подът, ако това беше под, се усещаше само като някаква твърд под нозете. И той беше черен.

А после се появиха звездите. Беше като първата нощ от детството, когато баща му го изведе извън града до един хълм, където осветлението не можеше да смали Вселената. И хиляди, не, десет хиляди, не, десет милиона милиарди звезди изпълваха мрака. Звездите бяха ярки и най-различни и изглеждаха равнодушни. Дори тогава разбра: не ги интересуваше. Дали дишам, или не дишам, жив ли съм или умрял — очите, които гледаха отвсякъде, не ги интересуваше. И той хвана ръката на баща си и се вкопчи здраво, сякаш можеше да пропадне в тази бездна.

Сега, в тази сграда, го изпълни някогашният ужас и чувство за красота, някогашният безмълвен плач за човечеството. Звездите го изпълниха с жалост към малките хора, изгубени сред толкова много простор.

После стана и нещо друго.

Пространството под нозете му се разтвори широко и пропусна още един милиард искри светлина.

Той остана като муха върху огромната леща на телескоп. Пристъпи по водите на пространството. Стоеше върху гъвкавата прозирност на огромно око и като в зимна нощ всичко около него — под нозете и над главата му, във всички посоки — беше само звезди.

Значи това все пак беше църква, катедрала, безброй разхвърляни из вселената светилища — ето там, храма на мъглявината Конска глава, тук — галактиката Орион, а там — Андромеда, подобна на глава на бог, застрашително втренчена, пронизваща суровата тъмна субстанция на нощта, за да прободе душата му и я прикове, гърчеща се, на гърба на плътта му.

Бог отвсякъде бе впил в него немигащите си очи без клепачи.

А той, бактериално-дребна отломка от същата тази Плът, отвърна с поглед и леко трепна.

Той чакаше. И една планета изплува от пустотата. Тя се завъртя около себе си и показа огромното си есенно-зряло лице. Описа кръг и дойде под него.

И той се озова върху далечен свят на зелена трева и огромни сочни дървета, където въздухът бе свеж, а една река ромолеше наблизо като реките от детството, проблясващи под слънцето със стрелкащи се рибки.

Разбра, че беше пътувал много надалеч, докато стигне този свят. Зад него беше ракетата. Зад него беше цял век пътуване, сън, очакване и сега, тук, го чакаше наградата.

— Мое ли е? — попита той простия въздух, простата трева, дългата простота на водата, която се носеше лениво сред плитките пясъци.

И светът отговори без думи: твое.

Твое, без дългото пътуване и скуката, твое, без деветдесет и девет годишен полет от Земята, без сън в камери, без венозно хранене, без кошмарни сънища, в които Земята е загубена завинаги, твое, без мъки и изтезания, без изпитания и грешки, провали и разрушения. Твое — без пот и ужас. Твое — без порой от сълзи. Твое. Твое.

Но Уайлдър не протегна ръце, за да приеме.

И слънцето помръкна в чуждото небе.

И светът отплува изпод нозете му.

И друг свят доплува и премина във величествен парад от още по-блестящи великолепия.

И този свят също се завъртя пред него, за да го прецени. И тук поляните бяха по-пищно зелени, планините бяха с шапки от разтапящи се снегове, в далечни ниви зрееха непознати урожаи, коси край нивите го чакаха да ги вземе, да замахне и окоси зърното и да си живее живота, както той поиска.

Твое. Съвсем лекичък ветрец докосна косите му и пошепна в ухото му това: твое.

А Уайлдър, без да поклати глава, се отдръпна. Той не каза „не“. Само помисли на ум отказа си.

И тревата умря по полята.

Планините се сринаха.

Реките пресъхнаха.

И светът отплува.

А Уайлдър пак се озова сред пространството, където някога бе стоял бог, преди да сътвори света от Хаоса.

Накрая той проговори и каза:

— Много лесно би било така. О, боже, сигурно ще е хубаво. Без труд, без нищо, само да приемеш. Но… Ти не можеш да ми дадеш каквото искам.

Той погледна към звездите.

— Нищо не бива да бъде давано, никога.

Звездите почнаха да угасват.

— В същност е много просто. Аз трябва да заема, да си го спечеля. Аз трябва да си го взема.

Звездите потрепнаха и умряха.

— Много съм ви задължен и благодаря, но Не.

Звездите изчезнаха до една.