Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

— Досещам се — каза поетът. — Почвам да разбирам. Почвам да проумявам какво е това и за какво служи. За такива като мен, нещастни идиоти, скитащи се по света, объркани и оскърбени от момента, в който са излезли от майчината си утроба, обременени с Христова вина и полудяващи от желание да разрушават, те трупат рани и белези, вечните ежедневни обвинения на жена си и едно само е сигурно — ние искаме да умрем, искаме да ни убият и ето ти го най-подходящото за това нещо — моменталната разплата. Тъй че да се разплащаме сега, машинално, да им върнем за подаянията, хищно устройство! Покосявай, смърт! Аз съм тъкмо, който ти трябва.

И двата локомотива се сблъскаха, стовариха се един върху друг. По черната стълба на експлозията те се преметнаха нагоре и сключиха пътищата си, сплескаха мазните си черни търбуси и котли и красиво взривиха нощта в агонизираща вихрушка от отломки и пламъци. После локомотивите, в тромав, плячкосващ танц се сграбиха един друг, споиха яростта и страстта си, направиха чудовищен реверанс и се сгромолясаха от планината, търкаляйки се хиляда години надолу по скалистата урва.

Поетът се пробуди и веднага сграбчи лостовете за управление. Тананикаше си под нос нещо, зашеметен. Подпяваше смахнати песнички. Очите му блестяха. Сърцето му лудо биеше.

— Още, още! Вече разбирам, вече знам какво да правя. Още, още, моля ви се! О, боже, дай ми още, защото истината ще ме освободи. Още!

Натискаше три, четири, пет педала.

Щракна шест ключа.

Машината стана автомобил-самолет-локомотив-хидроплан-снаряд-ракета.

Той се носеше, изпускаше пара, ръмжеше, фучеше, летеше. Автомобили се насочваха срещу него. Локомотиви растяха застрашително. Свръхзвукови самолети се забиваха в него. Виеха ракети.

И в едно лудо, тричасово забавление той порази двеста коли, блъсна двадесет влака, взриви десет хидроплана, разби четиридесет снаряда и накрая, далеч в космическото пространство, отдаде ликуващата си душа в последен четвъртоюлски празник на смъртта, когато с една междупланетна ракета се заби със скорост двеста хиляди мили в час в един железен метеорит и красиво отиде по дяволите.

Пресметна, че в няколкото кратки часа е бил разкъсван и събиран отново общо около петстотин пъти.

Когато всичко свърши, той седеше, без да пипне волана, нозете му не докосваха педалите.

Стоя така половин час, после се разсмя. Отметна глава назад и избухна в оглушителен смях. Накрая стана, поклати глава, по-пиян от когато и да било през живота си, сега вече истински пиян и знаеше, че така ще си остане завинаги и никога повече няма да му се допие.

Наказан бях, помисли си той, най-сетне истински ме наказаха. Най-после наистина ме раниха и разбиха достатъчно — и то толкова пъти, че повече няма й да помисля за рани и разрушаване, не ще имам нужда да трупам огорчения, да приемам нови болки или да моля за обикновени обиди. Бог да благослови гения на човека и изобретателите на такива машини, които позволяват на виновния да си плати и най-сетне да се освободи от черния албатрос и ужасното бреме. Благодаря ти, Град, благодаря ти, утешителю на нуждаещи се души. Благодаря ти. Откъде ли се излизаше?

Една врата се плъзна встрани.

Съпругата му стоеше и го чакаше.

— А, ето те и тебе — каза тя. — И още си пиян.

— Не — отвърна той. — Мъртъв.

— Пиян си.

— Мъртъв съм — повтори той, — прекрасно мъртъв най-сетне. Което означава — свободен. Повече нямам нужда от теб, мъртва Мег, Меги-Мигън. Ти също си свободна, като една ужасна съвест. Върви да преследваш някой друг, момичето ми. Върви да погубваш. Прощавам ти греховете към мен, защото най-после простих на себе си. Измъкнах се от християнския капан. Аз съм онзи бродещ скъп покойник, който, вече мъртъв, може най-после да живее. Върви и направи като мен, лейди. Вътре в себе си. Получи наказанието си и стани свободна. Довиждане, Мег. Сбогом. Чао.

И той тръгна без посока.

— Накъде пак си тръгнал? — извика му тя.

— Ами отново влизам в живота, в самата кръв на живота, най-после щастлив.

— Връщай се тука! — изкрещя тя.

— Не можеш да спреш един мъртвец, защото те се скитат из вселената, щастливи като деца из вечерно поле.

— Харпуел! — изрева тя! — Харпуел!

Но той вече беше стъпил на реката от сребърен метал.

Остави се на реката да го отнесе и се смееше чак докато сълзи заблестяха по бузите му, все по-далеч и по-далеч от писъците, крясъците и рева на оная жена, как й беше името? Все едно, оная, дето остана там назад и вече я няма.