Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

Той се обърна и без да поглежда назад, тръгна през мрака. Дланта му опря о вратата. Той излезе в града.

Не пожела да чуе как механичната вселена зад него заплака в страхотен хор, цялата стенания и уязвеност, като пренебрегната жена. В огромната роботска кухня полетяха съдове. Но още преди да паднат на пода, Той вече си беше отишъл.

Това беше Музей на оръжията.

Ловецът вървеше сред витрините.

Отвори една и взе да разгледа някакво оръжие с конструкция като антена на паяк.

То забръмча, рой металически пчели излетяха от дулото на оръжието и ужилиха манекена-мишена на около петдесет метра, после паднаха безжизнени, подрънквайки на пода.

Ловецът кимна възхитен и сложи оръжието обратно във витрината.

Той кръстосваше насам-натам, любопитен като дете, и изпробваше различни оръжия, които разтваряха стъклото или разтапяха метала в яркожълти локви лава.

— Отлично! Прекрасно! Забележително!

Възклицанията му бликаха едно след друго, при всяко отваряне и затваряне на витрините, докато най-после си избра оръжие.

То представляваше една пушка, която без шумотевица и злоба унищожаваше материята. Натиснеш един бутон, кратко блясва синя светкавица и целта просто изчезва. Никаква кръв. Никаква лъскава лава. Никакви следи.

— Добре — каза той, напускайки Музея, — вече имаме оръжието. А какъв ли ще е Дивечът, Най-великият звяр досега в Дългия лов?

Той скочи върху движещата се пътека.

Час по-късно беше минал покрай хиляди сгради, бе разгледал преценяващо хиляди паркове, без да си помръдне пръста.

Прехвърляше се, дебнейки, от една пътека на друга, сменяше скоростите ту в една, ту в друга посока.

Докато най-сетне забеляза една метална река, която се губеше под земята.

Инстинктивно скочи на нея.

Металното течение го понесе към тайната утроба на Града.

Тук всичко беше топлокръвен мрак. На едно място странни помпи движеха пулса на Града. Другаде се дестилираха течностите, които смазваха пътищата, издигаха асансьорите и пълнеха с движение канцелариите и магазините.

Ловецът застина, снишен на пътя, присвил очи. Дланите му овлажняха. Пръстът до спусъка поглаждаше метала на оръжието.

— Да — прошепна той, — за бога, ето го! Това е той! Самият Град… е Великият Звяр. Как не ми беше хрумнало? Градът-Звяр, ужасният хищник. Той закусва, обядва и вечеря с хора. Убива ги с машини. Схрусква кокалите им като препечени филийки. Изплюва ги като клечки за зъби. И живее дълго след смъртта им. Градът, боже мой, Градът. Добре, сега…

Той се плъзгаше през тъмните пещери на телевизионни очи, които му показваха далечни алеи и високи кули.

Потъваше все по-дълбоко в търбуха на подземния свят, докато реката се снишаваше. Мина край училище за компютри, които декламираха в налудничав хор. Потрепна, когато от една гигантска машина над него като шушнещ сняг се спусна облак книжни конфети — вероятно бяха от перфокарти, регистрирали неговото минаване.

Той вдигна пушката и стреля.

Машината изчезна.

Той пак стреля. Скелетната подпора на друг механизъм изчезна.

Градът нададе вой.

Отначало съвсем нисък, после много висок, а след това продължи да вие като сирена. Почнаха да светкат лампички. Звънци зазвъниха, откликвайки на тревогата. Металната река под нозете му потрепна, забави ход. Той стреля по телевизионния екран, втренчил в него бялото на окото си. Екранът примигна и престана да съществува.

Градът пищеше все по-пронизително, докато накрая самият той закрещя яростно срещу него и чак от мозъка на костите му бълваше черната пушилка на беса.

Прекалено късно забеляза, че пътят, по който се движеше, пропада в скърцащата със зъби паст на машина, използвана за някаква от векове забравена цел.

Помисли си, че като натисне спусъка, ужасната паст ще изчезне. И тя наистина изчезна. Но както се носеше по пътеката, тя почна да увеличава скоростта си и той се олюля и падна. Едва тогава установи, че пушката му в същност не унищожава нещата, а просто ги прави невидими — те си оставаха на мястото, но не се виждаха.

Нададе ужасен вик, който потъна в рева на Града. С последни сили захвърли пушката. Зъбци, колела и лагери я поеха надолу и я смляха.

Последното, което той видя, бе дълбока асансьорна шахта, потъваща може би на километър в земята.

Разбра, че поне две минути ще пада, докато стигне дъното. Изкрещя.

Ужасното е, че щеше да бъде в съзнание… през целия път до дъното…

Реките се разтърсиха. Сребърните реки потрепераха. В гърча си пътеките раздрусаха металните брегове, през които минаваха.