Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

Той стана, за да завърши монолога.

И свършил, той си помисли: Погребете ме! Засипете ме! Затрупайте ме дълбоко!

И послушно, от планината се спусна лавина.

Кара Корели попадна пред дворец на огледалата.

Прислужничката остана навън.

Кара Корели влезе вътре.

Тръгна през лабиринт и огледалата снемаха от лицето й един ден, после една седмица, после един месец, после година, две години.

Това беше дворец на прекрасни, утешителни лъжи. Сякаш тя отново бе станала млада, заобиколена от всички тези високи, блестящи, огледални мъже, които никога повече през живота й нямаше да й кажат истината.

Кара вървеше към центъра на двореца. Когато спря, във всяко от високите, блестящи, огледални лица видя себе си двадесет и пет годишна.

Тя седна подред светлия лабиринт. Оглеждаше се, засияла от щастие.

Отвън прислужничката я чака около един час. После си тръгна.

Мястото беше тъмно, очертанията и размерите му още не се различаваха. Миришеше на масла за смазка, на кръв на деспотични влечуги със зъбчатки и колелца вместо зъби — влечугите бяха проснати в мрака и мълчаливо чакаха.

Исполинска врата се плъзна с ленив тътен, като провлачване на бронирана опашка, и Паркхил се озова сред плътен маслен вятър. Имаше чувството, че някой е залепил на лицето му бяло цвете. Но това беше просто внезапна усмивка на удивление.

Празните му ръце, които висяха покрай тялото, в неосъзнат импулс се протегнаха напред, сякаш просеха от въздуха. И гребейки с тях като с весла, той тихо влезе в Гаража, Машинния цех, Ремонтната работилница или каквото там беше.

Изпълнен със свят възторг, със свят и безбожен детски захлас от гледката, той тръгна навътре и бавно разглеждаше.

Защото докъдето поглед стигаше, беше пълно с машини.

Машини, които бягат по земята. Машини, които летят във въздуха. Машини на колела, готови да потеглят във всякаква посока. Машини на две колела. Машини на три, четири, шест или осем колела. Машини прилични на пеперуди. Машини, подобни на древни моторетки. Три хиляди машини, строени в редици тук, четири хиляди проблясваха в готовност там. Други хиляда лежаха обърнати, с извадени колела, оголили вътрешностите си, чакащи ремонт. Други хиляда бяха вдигнати високо на паякови ремонтни крикове, излагайки пред погледа прекрасните си дъна, своите клапани и тръби, фини, заплетени, молещи да ги пипнеш, развинтиш, затегнеш, пренамотаеш, акуратно да ги гресираш.

Ръцете го засърбяха.

Вървеше през първобитния мирис на блатен газ, сред мъртви, очакващи възкресението си, древни, но все пак нови бронирани механически влечуги и колкото повече ги гледаше, толкова по-остро усещаше собствената си усмивка.

Град като град, който в известна степен можеше сам да се поддържа. Но рано или късно редките пеперуди от метална паяжина, леки газове и възпламенителни мечти падат обратно на земята. Машините, които ремонтират машини, остаряват, заболяват и осакатяват. И затова е този Гараж-зверилник, сънно Гробище на слонове, където алуминиеви дракони се довличат ръждясали, с надеждата, че е останал поне един жив човек сред толкова много работлив, но мъртъв метал, човек, който ще се залови и ще оправи всичко. Един бог на машините, който ще изрече: „Ти, Лазаре-ескаватор, стани и ходи!“, „Ти, въртолет, възкръсни от мъртвите!“ И, миропомазвайки ги с левиатанови смазки, ще ги докосне с вълшебен гаечен ключ и ще ги отправи на почти вечен живот във въздуха и над подвижните като живак пътеки.

Паркхил мина покрай деветстотин роботи и роботки, погубени от обикновена корозия. Той ще ги излекува от ръждата.

Веднага! Почне ли веднага, мислеше си Паркхил, запретвайки ръкави и оглеждайки редиците машини, простиращи се на цяла миля сред гаражи, крикове, подемни кранове, складове, варели с масла и разпръснати шрапнели на инструменти, проблясващи в очакване той да ги вземе; започнеше ли веднага, щеше да стигне до края на гигантския, нескончаем гараж, до аварийната станция, до ремонтната работилница, вероятно след тридесет години!

Да затегнеш милиарди болтове, да се почовъркаш в милиарди двигатели! Да лягаш под милиард железни търбуси, осиротели от изтеклото масло. И всичко това сам, сам, сам с прекрасните, покорни, бръмчащи като разбунени пчели устройства, механизми и уреди.

Ръцете му посегнаха за инструментите. Той стисна гаечния ключ. Намери една ниска ремонтна платформа с четиридесет колела. Легна на нея и свистейки, се плъзна из гаража. Платформата просто летеше.