Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

И градът помръдна.

В стари времена градовете бяха живи или мъртви, ако в тях има или няма хора. Съвсем просто беше. Но в по-късния живот на Земята или на Марс градовете вече не умираха. Те заспиваха. И в сънищата си зъбчатите колела и лагери си спомняха как е било някога и какво може би ще бъде отново.

И когато хората един по един слязоха на кея, те усетиха една велика личност — скритата, гресирана, покрита с метал, блестяща душа на Града, разбудена окончателно от някакъв невидим и нечут фойерверк.

Тежестта на новите хора предизвика оживление сред механизмите. Сякаш бяха стъпили на чувствителни везни. Кеят се наклони с една милионна от сантиметъра.

И Градът, тромавата Спяща красавица, кошмарният механизъм, усети това докосване, тази целувка и се пробуди.

Гръмна гръм.

Във високата трийсетина метра стена се очерта врата, широка двайсетина метра. Двете половини на вратата с тътен се плъзнаха встрани и изчезнаха в стената.

Арънсън пристъпи напред.

Уайлдър понечи да го спре. Арънсън въздъхна.

— Капитане, без съвети, ако обичате. И без предупреждения. И без патрули, изпратени напред да обезвреждат злосторници. Градът иска ние да влезем. Той ни кани. Можете ли да си представите, че в него е останало нещо живо? Това е град-робот. И не гледайте така, сякаш подозирате бомба със закъснител. Колко време той не е виждал ни игри, ни развлечения? Двадесет века! Можете ли да разчитате марсианските йероглифи? Ей онзи ъглов камък. Градът е бил построен най-малко преди хиляда и деветстотин години.

— Но е изоставен! — каза Уайлдър.

— Говорите с такъв тон, сякаш чума ги е поразила.

— Не, не чума. — Уайлдър неспокойно се размърда, усетил под нозете си как огромните везни го претеглят и незабележимо се накланят. — Нещо друго. Нещо…

— Тогава да разберем какво. Да влизаме! Всички.

По един и по двама хората от Земята прекрачиха прага.

Последен го прекрачи Уайлдър.

И Градът окончателно оживя.

Металните покриви на Града се разтвориха като листца на цветя.

Прозорците се разтвориха широко, като клепачи на огромни очи, които ги оглеждаха отгоре надолу.

Реките на тротоарите тихо заромолиха и се плиснаха в нозете им, проблясвайки, през Града потекоха механически ручеи.

Арънсън разглеждаше радостно металическите бързеи.

— За бога, камък ми падна от сърцето! Иначе трябваше аз да ви устройвам пикника. Но сега за това ще се погрижи Градът. Ще се срещнем тук след два часа да споделим впечатленията си. Да вървим!

И с тези думи той скочи на бягащата сребърна пътечка и тя бързо го понесе нататък.

Разтревожен, Уайлдър понечи да го последва. Но Арънсън весело извика:

— Влизайте, водата е чудесна!

И металическата река го отнесе, както им махаше.

Един след друг те стъпваха на подвижния тротоар и той ги поемаше. Паркхил, ловецът, поетът с жена си, актьорът и накрая — красавицата с прислужничката си. Те плуваха като статуи, мистериозно родени от вулканичната лава, която ги отнасяше нанякъде — или наникъде — това те можеха само да гадаят.

Уайлдър скочи. Реката меко пое подметките му. Оставяйки се на течението й, той се понесе по булеварди, покрай паркове и през фиорди от сгради.

Зад тях пристанът и вратата опустяха. Не остана и следа от тяхното пристигане. Сякаш никога не ги е имало.

Бюмонт, актьорът, слезе пръв от самоходната пътека. Една сграда хвана окото му. И докато се сети, вече беше скочил и приближи, душейки въздуха.

Усмихна се.

Вече бе разбрал каква е тази сграда пред него, позна я по мириса.

— Излъскан месинг. А това, бога ми, може да означава само едно.

Театър!

Месингови дръжки на вратите, месингови перила, месингови халки на кадифени завеси.

Той отвори вратата и влезе. Пак подуши наоколо и се разсмя с глас. Да. Без надписи, без светлини, единствено по този мирис, особената химия на метал и книжен прах от милиони откъснати билети.

Но освен всичко това… той се ослуша. Тишината.

— Тишина, изпълнена с очакване. Няма на света друга такава тишина, която очаква. Само в театъра можеш да я срещнеш. Самите частици на въздуха потрепват в готовност. Сенките седят със затаен дъх. Тогава… готов или не… но ето ме!

Фоайето беше в подводно-зелено кадифе.

Самата театрална зала — в подводно-червено кадифе, едва различимо, когато открехна двойните врати. И някъде нататък беше сцената.

Нещо потрепна като огромно животно. Неговият дъх го бе пробудил и то оживяваше. Въздишката от полуотворената уста на актьора раздвижи завесите на трийсет метра пред него, те се поразтвориха и прибраха като огромни крила.