Рей Бредбъри: Изчезналият марсиански град

Пълната тишина приковаваше вниманието към Кара Корели и придаваше достойнство на появата й.

Поетът прекъсна излиянията си и се приземи.

Цялата компания гледаше актрисата, която също бе обърнала очи към тях, но не ги виждаше. Облечена беше в черен костюм, в тон с косите й. Походката й беше на жена, свикнала цял живот да я разбират от половин дума. После със същата невъзмутимост тя спря пред тях, сякаш очакваше дали някой ще се осмели да помръдне без заповед. Вятърът развяваше косите й, спускащи се по раменете. Лицето й беше поразително бледо и сякаш по-скоро тази бледост, а не очите й, се бе втренчила в тях.

После, без дума да отрони, жената се качи на яхтата и седна отпред, като носово украшение, което си знае мястото и цената.

Мигът мълчание отмина.

Арънсън проследи с пръст печатния списък на гостите.

— Актьорът, една красива жена — и освен това актриса, ловецът, поетът, съпругата на поета, капитанът на ракета, бившият техник… Всички са на борда!

На кърмата на своя просторен кораб Арънсън разгърна карти.

— Дами и господа! — каза той. Предстои ни нещо повече от четиридневен гуляй, увеселение или екскурзия. Предстои ни Търсене!

Той изчака лицата им да се озарят и да погледнат картите през неговите очи, после продължи:

— Ние търсим прословутия изчезнал марсиански град, наричан някога Диа-Сао. Наричали са го и „Съдбовния Град“. Има нещо зловещо, свързано с него. Жителите му са избягали като от чума и той опустял. Все така пуст е той и сега, векове по-късно…

— През последните петнадесет години — намеси се капитан Уайлдър — ние изследвахме, нанесохме на карти и описахме в каталози всеки метър от повърхността на Марс. Не можеше да не забележим град с такива размери, за какъвто говорите вие.

— Вярно е — отговори Арънсън. — Но вашите данни са събирани от въздух и по земя. Вие не сте я изследвали по воден път! Защото досега каналите бяха сухи. А сега ще следваме новите води, запълнили и последния канал, и ще стигнем там, където са отивали корабите в стари времена, така ще видим най-последната новост, която трябва да се открие на Марс. И някъде по пътя — продължи богаташът, — а това е толкова сигурно, колкото че дишаме, ние ще открием най-красивия, най-фантастичния, най-ужасния град в историята на този древен свят. А влезем ли в този град — кой знае? — може и да открием причината, поради която марсианците са побегнали с вопли от него преди десет хиляди години, както разправят легендите.

Мълчание. После:

— Браво! Чудесно! — И поетът раздруса ръката на стареца.

— А в този град — обади се Ейкънс, ловецът — дали няма да има оръжия, каквито никога не са били виждани?

— Напълно е възможно, сър.

— Много добре — ловецът притисна огнестрела си. — Вече беше почнало да става скучно — какви ли не зверове съм стрелял на Земята, не остана нищо непознато, и дойдох тук да търся по-нови, по-хубави, по-опасни хищници от всякакви видове и размери. И освен това — нови оръжия! Какво повече може да иска човек?

И той запрати сребристо-синкавата пушка зад борда. Тя с бълбукане потъна в чистата вода.

— Хайде вече да се махаме оттук!

— Хайде наистина — кимна Арънсън. — Да тръгваме.

И той натисна бутона, който задвижваше яхтата.

И водата понесе яхтата.

И яхтата заплава нататък, накъдето сочеше покойната бледост на Кара Корели — към отвъдното.

Поетът отвори първата бутилка, шампанско. Тапата гръмна. Единствено ловецът не подскочи.

Яхтата плаваше равномерно ден и нощ. Откриха някакви древни развалини и сред тях вечеряха и пиха вино, внесено от Земята през сто милиона мили. Отбелязаха, че виното добре е понесло пътуването.

С виното бе поднесен поетът, а след леката порция поет — сън на борда на яхтата, която напредваше в търсене на Града, който още не се разкриваше.

В три часа през нощта неспокоен, несвикнал с тежестта на планетата, която теглеше цялото му тяло и не го освобождаваше да заспи, Уайлдър излезе на задната палуба и там завари актрисата.

Тя гледаше как вълните се плъзгат край яхтата в мрачни откровения и прозрения.

Той седна до нея и мислено й зададе въпрос.

Също така безмълвно Кара Корели си зададе същия въпрос и отговори:

— Аз съм тук, на Марс, защото неотдавна за първи път в живота ми един мъж ми каза истината.

Тя очакваше може би Уайлдър да изрази учудване, но той мълчеше. Яхтата се носеше като в поток беззвучно маело.

— Аз съм красива жена. Цял живот съм била красива. А това означава, че от самото начало хората ме лъжеха просто защото искаха да бъдат с мен. Израснах, заобиколена от неистините на мъже, жени, деца, които не искаха да предизвикат недоволството ми. Както е казано: Намуси ли се красавицата, светът потреперва.