Рей Бредбъри - Изчезналият марсиански град

Уайлдър, както пътуваше, едва не падна от сътресението.

Не се виждаше какво бе предизвикало труса, но май някъде много надалеч се носеше рев, тътенът на ужасен рев, който бавно заглъхваше.

Уайлдър продължи. Сребърната лента се носеше напред. Но Градът изглеждаше застинал в стойка, със зинала уста. Градът изглеждаше напрегнат. Огромните му безбройни мускули се бяха опнали, нащрек.

Усетил това, Уайлдър закрачи, въпреки че го движеше бързата пътека.

— Слава богу. Ето я Вратата. Колкото по-скоро се измъкна оттук, толкова по-добре…

Вратата наистина беше там, на по-малко от сто метра. Но в един миг, сякаш чула думите му, реката спря. И потръпна. После тръгна обратно, отнасяйки го в посока, накъдето той не искаше да отива.

Изпълнен е лошо предчувствие, Уайлдър рязко се обърна и при движението си падна. Вкопчи се за веществото на бягащия тротоар.

Лицето му, притиснато о вибриращата скара на стремителния паваж, усети как машинариите отдолу се зацепват и въртят, бръмчат и стенат, неспирно движещи се, е вечната им треска за пътуване и безсмислени екскурзии. Под кроткия метал бръмчаха и жилеха цели полкове стършели, залутани пчели жужаха и утихваха. Проснат по лице, той видя как Вратата зад него се отдалечава. Притиснат от някакъв товар, той най-после си опомни какво тежи на гърба му — реактивният двигател, който щеше да му даде криле.

Натисна бутона на колана си. И тъкмо преди пътеката да го довлече до гаражи и музейни стени, той се издигна във въздуха.

Излетял, той закръжи във въздуха и забеляза Паркхил, вдигнал очи нагоре, целият омаслен, да се усмихва през изцапаното си лице. Зад Паркхил, до самата Врата, стоеше изплашената прислужница, А още по-нататък, близо до пристана с яхтата, стоеше Арънсън, обърнал гръб на Града, и нервничеше да потеглят час по-скоро.

— Къде са останалите? — извика Уайлдър.

— О, те няма да се върнат — отвърна невъзмутимо Паркхил. — Така се очертава май. Искам да кажа, намериха си мястото.

— Намерили го! — възкликна Уайлдър, полюшвайки се във въздуха, докато се извиваше бавно и неспокойно се озърташе. — Трябва да ги измъкнем! Тук е опасно.

— Ако ти харесва, не е опасно. На мен лично ми харесва — каза Паркхил.

А през това време по земя и по въздух се усещаше наближаващо земетресение, но Паркхил не му обръщаше внимание.

— Вие заминавате, значи — каза той, сякаш нищо лошо нямаше. — Така си и знаех. И защо?

— Защо ли? — Уайлдър кръжеше като водно конче преди повея на буреносен вятър. Носен нагоре-надолу, той хвърляше думите си по Паркхил, който не се и опитваше да ги избягва, а само се усмихваше и кимаше. — За бога, Сам, това място е Ад. Марсианците са имали достатъчно акъл, за да се махнат оттук. Видели са, че са надстроили себе си. Тоя проклет Град прави всичко, а това е прекалено много! Сам!

В този момент и двамата погледнаха нагоре. Защото небето започна да се затваря като раковина. Огромни клепачи се сближаваха като менгеме на тавана. Покривите на сградите се скланяха към себе си като листца на цвете. Прозорците се затваряха. Затръшваха се врати. Тътен от оръдейни изстрели отекваше по улиците.

Вратата с грохот почна да се затваря.

Челюстите на вратата се сближиха, потръпвайки.

Уайлдър извика, завъртя се и се спусна бързо надолу.

Беше чул вика на прислужничката. Видя я да протяга ръце към него. Доближи се и я хвана. Отблъсна се нагоре и реактивният двигател ги издигна двамата.

Като куршум към мишена се устреми той към Вратата. Но миг преди да я достигне, тромав от товара си, Вратата с трясък се затвори. Той едва успя да измени посоката си и се понесе нагоре покрай грубия метал, но в този момент целият Град се разтърси с грохот на стомана.

Паркхил извика отдолу. А Уайлдър летеше все нагоре и нагоре покрай стената, оглеждайки се наоколо.

От всички страни небето се затваряше. Листцата се свеждаха и сближаваха. Оставаше само една малка пролука в каменното небе отдясно. Той се устреми нататък. С отчаяни усилия прелетя през нея в момента, когато краищата на стоманата щракнаха и Градът се затвори в себе си.

За миг той увисна неподвижно във въздуха, после се спусна покрай външната стена към пристана, където Арънсън стоеше до яхтата и гледаше плътно затворената Врата.

— Паркхил — промълви Уайлдър, загледан към Града, стените, Вратата. — Глупако. Нещастни глупако.

— Всички излязоха глупаци — каза Арънсън и се обърна. — Глупаци, един от друг по-глупаци.

Изчакаха още малко, заслушани в бръмченето на Града, жив, затворен в себе се, огромната му паст погълнала няколко късчета топлина, няколко загубени хора, изчезнали някъде вътре. Вратата вече никога нямаше да се отвори. Градът бе получил каквото му трябваше и то щеше да му стигне за дълго време.