Стивън Бруст - Джерег

— Не знам. Сигурен съм, че нещо има, едното или другото, но просто не мога да кажа кое. Хм, току-що ми хрумна, че ако е с обратно изваждане, няма да може да я използва за това, за което говорим, тъй че всъщност е без значение. Можем да приемем…

— Чакай, Влад — намеси се Крейгар. — Не забравяй, че е обучаван като майстор на меча. Това значи, че ще е подготвен да се бие с меч и кама. Възможно е да разполага с пружинен механизъм, за да може само да извие китката и ножът да падне в дланта му.

Кимнах.

— Ти имаш ли подлакътна кания, Влад? — попита Кийра. Почувствах се неловко да обсъждам този въпрос, но разбрах какво си мисли и въпросът й беше уместен. Кимнах.

— Пружина или за вадене с дясна ръка?

— Вадене с дясна ръка — отвърнах.

Тя стана.

— Тия са по-лесни, но това ще се компенсира с факта, че ще го наблюдаваш. Да видим какво мога да направя… — Мина пред Коути и Крейгар и застана пред бюрото ми. Постави чашата си на педя от моята. Държах я хлабаво и маншетът беше леко отворен, което трябваше да я улесни.

Задържах очи върху ръката си и пръстите й, докато оставяше чашата. Доколкото можех да преценя, ръката й не се приближи на повече от осем сантиметра от моята.

После тя се върна при стола си, седна и ме попита:

— Как беше?

Дръпнах ръкава нагоре и проверих канията. Вътре беше същата кама, която си носех винаги.

— Чудесно — отвърнах, — като изключим малката подробност, че… — И млъкнах. Усмихваше ми се с онази усмивчица, която много добре познавах. Бръкна под наметалото си, извади една кама и я вдигна. Чух ахкане и видях, че Крейгар я е зяпнал ококорен.

Той извъртя бързо лявата си китка и изведнъж в ръката му се появи нож. Погледна го и челюстта му увисна. Държеше го все едно, че е отровна змия. Затвори уста, преглътна и върна камата на Кийра. Тя му подаде неговата.

— Подвеждане — обясни тя.

— Мен ме убеди — измърмори Крейгар.

— Мен също — казах.

Кийра изглеждаше доволна.

Изведнъж се почувствах доста по-добре. Какво пък, тази шашма май щеше да се получи.

„Всичко видях, шефе“.

„Не се съмнявам, Лойош“.

— Добре. Значи, Алийра, видя ли онзи удар, който направих на Крейгар, със свързване след това?

— Да.

— Можеш ли да направиш абсолютно същата атака?

— Предполагам — сухо отвърна тя.

— Хубаво. Ще я отработим с теб. Ще трябва да е съвършена.

Тя кимна.

Обърнах се към Коути.

— Ти ще трябва да извършиш едно просто измъкване.

— Някакви изисквания?

— Много бързо, много тихо и много незабележимо. Аз ще осигуря отвличането, което трябва да ти помогне малко, но ще трябва да си абсолютно сигурна, че никой няма да те види, иначе Мелар ще се усети и всичко се издънва.

— Мога ли да го убия?

— Нямаш проблем. Обектът ти е неканен гост, тъй че всичко, което му се случи, си е негов проблем.

— Това улеснява нещата. Не мисля, че ще имам трудности.

— Не забравяй, той е адски добър магьосник и няма да имаш много време да го проверяваш.

— И какво? Магьосниците ги ям за закуска.

— Ще трябва да ми сготвиш един някой път.

Тя се усмихна.

— Има ли някакви защитни магии в момента?

Погледнах Алийра, която беше проверила двамата, след като я оставих.

— Не — каза тя. — И двамата са достатъчно добри, за да вдигнат бързо защитите, ако потрябва, но предполагам, че не искат да привличат внимание, използвайки заклинания в Черен замък, освен ако наистина не се наложи.

— Непрекъснато говорите за „тях“ — каза Кийра. — Аз кого ще трябва да премахна?

— Точно това е проблемът. Не знаем. Ще е този, който се окаже вляво от Мелар, а не знаем кой ще е. Представлява ли проблем?

Отвърна ми със своята усмивка „знам нещо, което не знаеш“ и в дясната й ръка се появи кама. Тя я завъртя във въздуха и я накара да изчезне. Реших, че ми е отговорено.

— Деймар — казах и се обърнах към него, — ти ще трябва да ми хвърлиш илюзия. Трябва да е бърза, пълна и неуловима.

Деймар ме погледна разколебан.

— Неуловима? Колкото и да съм изкусен, Мороулан ще забележи, че правя илюзия в замъка му.

— Мороулан няма да е там, тъй че от него няма защо да се безпокоиш. Трябва обаче да е достатъчно добра, за да не я забележи един майстор магьосник, който ще бъде там. Разбира се, в това време той ще е доста зает.

Деймар помисли малко.

— Колко трябва да се задържи илюзията?

— Около пет секунди.

— Тогава нямаш проблем.

— Добре. В такъв случай, това е всичко. А сега — планът…

— Харесва ми, Влад — каза Крейгар. — До частта с телепорта. Това те оставя в доста окаяно положение, нали? Защо от този момент не се върнем на първоначалния план, който съставихте с Алийра?