Стивън Бруст - Джерег

Една от по-маловажните й функции, за повечето хора, е, че човек трябва да се съсредоточи, съвсем за малко, по подходящия начин и получава точното време според Имперския часовник.

Трябва и ще призная, че умението ми в магьосничество е доста скромно. Тоест, мога да запаля огън или да се телепортирам, ако се наложи, или да убия някого с него — стига да не е много добър и да извадя късмет. От друга страна, много рядко ми се налага да го прилагам. Но Имперският часовник от години ми е приятел, на когото разчитам.

В осем след пладне всеки пореден ден (а днес беше точно такъв) Мороулан лично извършваше оглед на охраната си. Излизаше от Черен замък, телепортираше се от кула на кула, разговаряше със стражите и ги проверяваше. Рядко намираше нещо, което да поправи или критикува, но проверките бяха много ефективни за войсковия морал. И също така бяха едно от сравнително малкото неща, които Мороулан вършеше редовно.

Та в осем вечерта на този ден, деня, след като се събрахме в кантората ми, Мороулан инспектираше постовете на охраната си, поради което не се намираше в банкетната зала на Черен замък.

Аз бях там.

Деймар също беше там, до мен. Коути беше някъде наоколо, както и Кийра. Алийра беше някъде извън залата и чакаше.

Стараех се да не изглеждам подозрителен. Не пиех нищо, защото не исках някой да забележи, че ръката ми трепери.

Огледах помещението и най-сетне забелязах Мелар. Кийра стоеше на десетина стъпки от него, зад гърба му, и гледаше към мен. Реших, че поне отчасти съм успял да бъда неподозрителен, след като никой от познатите ми не ме беше видял. Добре. Ако можех да разчитам на този късмет само още няколко минути, щеше да е все едно.

Така. Отпускаме китки. Раменни мускули отпуснати. Стомахът — също. Врат — отпусни. Колене, не бъдете толкова схванати — време е. Тръгваме.

Кимнах на Кийра. Тя ми отвърна. Вече не бях нервен.

Видях съвсем ясно как Кийра мина покрай единия от телохранителите на Мелар, пресегна се за чаша вино край него и подмина. Изобщо не видях как направи замяната. Всъщност се зачудих дали изобщо я е направила, докато тя не улови погледа ми и не кимна. Погледнах към дясната й ръка, която беше на хълбока. Беше изпънала два пръста, другите в юмрук. И двете оръжия бяха подменени. Добре. Благодарих й с очи.

„Да започнем“, казах си.

Огледах залата. Едно от нещата не бях планирал — защото не можех да зная кой ще е тук от единия ден до другия — или от един момент до друг.

На една от близките маси, на около двайсет стъпки от мен, забелязах Господаря на ястреби, който приказваше с Мелар предния ден. Идеално! Дължах му едно. Тръгнах право към него, като обмислях играта. Огледах какво има на масата. Пристъпвах бавно, за да ми остане време да дам на Лойош подробни указания.

„Знаеш ли си ролята, Лойош?“

„Ти се грижи за твоите реплики, шефе. Аз правя това, което дойде естествено“.

Наведох се над масата и с цялото си благородническото великодушие рекох:

— Я дай една чаша от онова киретско, четиристотин трийсет и седма, ако обичаш.

За миг се уплаших, че съм се престарал, когато той наистина посегна да ми я подаде, но после се овладя, извърна се към мен и заяви — с леден глас и очи:

— На джереги не поднасям. И на източняци.

Добре. Вече беше мой.

— О, нима? — Отвърнах му с най-сардоничната си усмивка. — Нервни сме, че ще послугуваме на по-горни от нас, а? Е, от мен да мине.

Той естествено кипна и ръката му посегна към меча. Но бързо се сети кой съм и я пусна.

— Трябва да попитам Мороулан — каза, — защо позволява разни мърши да се мотаят в дома му.

Май трябваше да го окуража да го направи, просто за да видя колко ще се задържи… но си имах игра.

— Ами давай. Трябва да призная, че и аз съм любопитен. Кажи ми после как обяснява твоето присъствие тук, сред толкова благородници.

Няколко души вече ни наблюдаваха и се чудеха дали ястребът ще ме предизвика, или просто ще ме нападне. Беше ми все едно, между другото.

Той също усети, че тълпата ни гледа.

— Нима си въобразяваш, че можеш да бъдеш равен с един драгар?

— Най-малкото — отвърнах с усмивка.

Той също ми отвърна с усмивка, вече овладял нервите си.

— Доста странен възглед. Един драгар не би и помислил да говори с някого по този начин, без да подкрепи словата си със стомана.

Изсмях се високо.

— О, винаги и по всяко време.

— Много добре. Моите секунданти ще те призоват утре сутринта.

Престорих се на изненадан.

— Нима? Моите секунданти ще те призоват долу на уличката.