Стивън Бруст - Джерег

Скоро влезе Кийра, последвана от Крейгар. Той ми подаде една голяма кесия, която веднага връчих на Кийра.

— Пак ли работа, Влад? Трябва да те науча на занаята. Щеше да си спестиш много време и пари, ако можеше да го правиш сам.

— Кийра — казах, — часовете на деня няма да стигнат да ме научиш на изкуството си. Освен това дядо ми никога не е одобрявал кражбата. Готова ли си да ми помогнеш в това? Каузата е добра.

Тя претегли разсеяно кесията в шепата си — несъмнено пресмятайки колко империала има вътре с точност до два-три.

— Нима? Е, добре. Предполагам, че бездруго щях да ти помогна. — Усмихна ми се и погледна другите в стаята.

— Ах, да. Кийра, това е Алийра е’Кийрон…

— Познаваме се — прекъсна ме Алийра.

Усмихнаха се една на друга и с изненада забелязах, че усмивките им като че ли са искрени. Бях се поуплашил малко, защото Кийра веднъж беше откраднала нещо от Алийра. Приятелствата понякога изникват точно там, където най-малко ги очакваш.

— Е, добре — казах, — да се хващаме на работа. Смятам, че всички тук се познавате, нали?

Нямаше възражения.

— Така. Да се настаним удобно.

Крейгар, при това без да му споменавам, се беше погрижил да внесат шест стола и беше поръчал хубаво вино и шест чаши. Щом всичко пристигна, той обиколи стаята да се увери, че всеки е седнал и чашата му е пълна, преди да се разположи и той. Деймар се отнесе с презрение към стола си и предпочете да се рее. Лойош зае мястото си на дясното ми рамо.

Започнах да се чувствам малко нервно от цялата работа. В тази стая се бяхме събрали майстор крадец, висш благородник от дома на Ястреба, Господарка на дракони, извеждаща родословната си линия чак от самия Кийрон, и свръхпрофесионален убиец. И Крейгар. Всичко това просто ме притесни малко. Кой бях аз, че да използвам тези хора все едно, че са някакви си прости джереги, които наемаш и после разкарваш?

Засякох погледа на Алийра. Гледаше ме строго и доверчиво. Коути също — чакаше търпеливо да опиша как ще се измъкнем от цялата каша.

Ами това бях, разбира се. Мъжът на Коути, приятелят на Алийра… и нещо повече — този, който вероятно знаеше как да се справим със създалото се положение.

Окашлях се, отпих от виното и подредих мислите си.

— Приятели — започнах, — бих искал първо да благодаря на всеки от вас затова, че дойде тук и се съгласи да ми помогне в това нещо. За някои от вас, разбира се, е изключително важно този проблем да бъде разрешен благоприятно. И на вас бих искал да добавя, че се чувствам изключително поласкан от доверието, че ще се справя с него. На онези от вас, които нямат пряк интерес, съм дълбоко благодарен, че изобщо са готови да ми помогнат. Давам ви искрените си уверения, че няма да го забравя.

„Шефе, карай по същество“.

„Млъкни, Лойош“.

— Колкото до проблема, ами, повечето от вас го знаят, в една или друга степен. Казано простичко, един висш благородник на джерег е под закрилата на лорд Мороулан, а се налага да бъде убит, при това не по-късно от утре. — Направих пауза, за да отпия, както и за ефект. — В противен случай ще последват събития, които ще са в сериозен ущърб за някои от нас.

Алийра изсумтя на сдържаността ми. Кийра се изкиска.

— Най-важното, което трябва да запомним, е ограничението във времето. По причини, в които бих предпочел да не навлизам, разполагаме само с днес и утре. Днес би било много по-добре, но се опасявам, че днес ще трябва да изгладим трудностите и да упражним ролите си.

— И така, за някои от нас е важно — хвърлих поглед към Алийра, но лицето й не издаваше никаква емоция, — че няма да бъде направено нищо, което би компрометирало реномето на Мороулан като домакин. Тоест, не можем да направим нищо на това лице, Мелар, докато той е гост на Черен замък, нито можем да го принудим да напусне чрез някакви заплахи или магия, например контрол над ума.

Огледах ги. Все още ме слушаха внимателно.

— Мисля, че открих метод. Позволете ми първо да демонстрирам какво имам предвид, за да се оправим с трудната част, преди да продължа с останалото. Крейгар, стани за малко, ако обичаш.

Той се подчини. Измъкнах се от бюрото и извадих рапирата си. Той повдигна вежди, но не каза нищо.

— Да допуснем за малко — казах, — че имаш скрити по тялото си оръжия, на всички въобразими места.

Крейгар се подсмихна. „Да допуснем за малко“, как не!

— Извади си меча — продължих аз — и застани в гард.

Той го направи, като се извърна напред и мечът му се насочи точно в очите ми. Оръжието му беше много по-тежко и по-дълго от моето и образуваше права линия от неговите очи до моите. Дланта му беше извърната надолу, лакътят — навън. Долавяше се известно изящество, въпреки че все пак смятах източната позиция „ан гард“ за по-елегантна.