Стивън Бруст - Джерег

— Нямам никакво намерение да убивам братовчед си — заяви Алийра.

— Страхотно. Тогава го оставяш жив, с мъртво реноме.

Тя потръпна.

— Не съм безразлична към честта на братовчед ми. Просто съм по-загрижена за прецедента от Мороулан.

— Има и още нещо — добавих.

— О?

— Честно казано, Алийра, не съм убеден, че можеш да поразиш Мелар. Пазят го двама експерти, и двамата са добри бойци и също толкова добри магьосници. Вече ти казах кой го е обучавал в бойно изкуство и не си забравила, че е бил достатъчно добър, за да си извоюва място в дома Дзур. Той е решен, че ще го убие само джерег, и се боя, че може би е осигурил всичко необходимо, за да стане така. Изобщо не съм сигурен, че ще можеш да го убиеш.

Тя изслуша търпеливо монолога ми, след това се усмихна цинично.

— Все някак ще се оправя.

Реших да сменя темата. Можех да опитам само още едно нещо, а то най-вероятно щеше да ме убие. Никак не ми харесваше, затова попитах:

— Между другото, Сетра къде е?

— Върна се на Дзур планина.

— Така ли? Защо?

Алийра заби поглед в пода, след което отново обърна внимание на котката.

— Подготвя се.

— За какво?

— За война.

Просто чудесно.

— Смята, че ще се стигне до война?

Алийра кимна.

— Не й казах какво се каня да направя, така че тя приема, че ще се стигне.

— И иска да е сигурна, че драконите ще спечелят, а?

Алийра ме погледна.

— Не е в нрава ни да се бием за загуба.

Въздъхнах. Какво пък, сега или никога. Реших се.

„Ей, шефе, недей да го правиш“.

„Прав си. Но нали за това ми плащат. Хайде, млъкни“.

— Едно последно нещо, Алийра.

Очите й се присвиха. Предполагам, че беше доловила нещо в гласа ми.

— И то е?

— Все още работя за Мороулан. Той ми плаща и следователно му дължа известно количество лоялност. Това, което се каниш да направиш, е в пряко нарушение на неговите желания. Няма да ти го позволя.

И просто ей така, още докато завършвах речта си, Пътедир се озова в ръката й и острието му бе насочено в гърдите ми. Тя ме измери хладно с очи.

— Смяташ ли, че можеш да ме спреш, джерег?

Издържах погледа й.

— Вероятно не — признах. Какво по дяволите? Както я гледах, виждах, че е готова да ме убие на място. — Но ако го направиш, Алийра, Лойош ще убие котката ти.

Никаква реакция. Уф. Понякога си мисля, че Алийра изобщо няма чувство за хумор.

Погледнах надолу към острието. Само две стъпки го деляха от гърдите ми… и от душата ми, някога била на брат й. Спомних си един момент, беше сякаш преди векове, когато се бях озовал в същото положение с Мороулан. Тогава, както и сега, мислите ми се бяха насочили към това кое оръжие ми е най-близо. Отровна стрела щеше да е пълно губене на време. Отровата ми действа бързо, но не чак толкова бързо. Не става. Трябваше да прибегна до убийство — нищо друго не вършеше работа. Шансът ми тогава беше нищожен. Сега беше още по-лошо. Мороулан поне не беше извадил оръжието си.

Отново погледнах очите й. Очите на този срещу теб са първото нещо, което ти подсказва дали се кани да се задейства. Усетих дръжката на камата горе в десния ми ръкав — с острието навън. Щеше да е нужно рязко движение надолу, и щеше да е в ръката ми; едно движение нагоре след това щеше да я забие в гърлото й. От това разстояние не можех да пропусна. От това разстояние не можеше и тя. Вероятно щях да съм мъртъв преди нея и нямаше да могат да ме пресъживят.

„Само кажи, шефе. Ще й скоча в очите преди да…“

„Благодаря, но задръж засега“.

Онзи, предишния път, Мороулан се беше отказал да ме убие, защото трябваше да ме използва, а аз се спрях малко преди да нанеса смъртната обида. Този път, сигурен бях, Алийра нямаше да се откаже — решеше ли да действа, беше толкова упорита, колкото съм аз. В края на краищата, помислих с горчивина, по някакъв шантав начин нали бяхме роднини.

Приготвих се за действие — трябваше пръв да нанеса удара, ако изобщо можех да разчитам на някакъв шанс, тъй че нямаше смисъл да изчаквам. Беше странно; осъзнах, че всичко, което бях правил след първата ми среща с Демона, беше насочено към това или да измисля начин как да убия Мелар, или да попреча на някой друг да ми реши проблема.

Изгледах я. Готов… сега… почакай… спрях. Какво правиш, Влад? Ще убиеш Алийра? Тя ще те убие? Какво, в името на великото море на хаоса, щеше да реши това? Да, Влад, да. Мислиш добре. Трябва само да убиеш един гост на Мороулан… и най-неподходящия при това! Да, трябва само Алийра да умре. Това би…

— Чакай малко! — извиках. — Хванах го!