Стивън Бруст - Джерег

Той кимна късо.

— Е, добре. Повече няма да го обсъждаме.

— Честно казано — отвърнах, — не знам какво се върти в ума на Алийра. Както предположи, тръгнал бях да се видя с нея, когато се сблъсках с теб. Но нищо не съм замислял с нея… засега. Надявам се, че и тя не е замислила нещо без мен.

Лицето му помръкна.

— На мен би ми харесало още по-малко.

Свих рамене.

— Така и така съм тук, кажи ми: провери ли за онези телохранители.

— Да, огледах ги. Какво те интересува?

— Магьосници ли са?

Той като че ли влезе за миг във вътрешен спор. После кимна.

— Да. И двамата. При това доста вещи.

Проклятие. Добрите новини направо се трупаха.

— Е, добре. Да искаш нещо друго?

— Не… всъщност да. Ще съм ти благодарен, ако държиш Алийра под око.

— Да шпионирам Алийра?

— Не! — каза той натъртено. — Само ако се опита да направи нещо, което може би не трябва да прави — мисля, че ме разбираш. Тогава се опитай да го обсъдиш с нея, а?

Кимнах и последното късче от главоблъсканицата дойде на мястото си. Разбира се! Точно от това се беше безпокоил Мелар! Беше с телохранители, за да не бъде убит от неджерег. Явно беше чувал за Пътедир.

Решаването на този последен къс от загадката изобщо не ме приближи до отговора й; и нищо чудно. Сбогувах се с Мороулан и се заизкачвах по стълбите към стаите на Алийра. През цялото време усещах погледа му в гърба си.

— Какво те задържа? — попита Алийра.

— Мороулан поиска да си побъбрим.

Забелязах, че днес Алийра наистина е в чудесно настроение. Очите й бяха яркозелени и блестяха. Беше се облегнала на таблата на леглото и галеше разсеяно някаква котка, с която не ме бяха запознавали. Лойош и котката се изгледаха с абстрактна кръвожадност.

— Разбирам — каза тя. — И за какво?

— Изглежда, смята, че си наумила нещо. Между другото, аз също. Нещо против да ми го кажеш?

Тя повдигна вежди и се усмихна.

— Може би. Но ти пръв.

Котката се превъртя на гръб, настоявайки някой да се позанимава с коремчето й. Дългата й бяла козина леко щръкна, сякаш реши да отрече присъствието на Лойош. Алийра се подчини.

„Ей, шефе“.

„Да, Лойош?“

„Не е ли отвратително, че някои хора задоволяват прищевките на тъпи животни?“

Не отговорих.

— Първо, Алийра, предишната ни идея няма да свърши работа.

— Защо?

Като че ли не се притесни особено. Аз вече започвах.

— Причините са много — казах. — Но главната е, че Мелар няма намерение да напуска.

Обясних й изводите ни за плановете и мотивите на Мелар. Изненадващо, първата й реакция беше подобна на моята — тя поклати глава с възхищение. После очите й бавно добиха металносив оттенък. Потръпнах.

— Няма да му позволя да се измъкне с тоя номер. Знаеш го, нали?

Е, всъщност не че го знаех, но се опасявах от нещо подобно.

— Какво ще направиш? — попитах я тихо.

Тя не отговори, но опипа дръжката на Пътедир.

Запазих гласа си тих, спокоен и сдържан.

— Ако го направиш, Мороулан ще е принуден да те убие, нали знаеш?

— И какво от това?

— Защо не измислим по-добър начин?

— Например?

— По дяволите, не знам! За какво мислиш, че си блъскам главата от няколко дни? Ако можем да измислим някакъв начин да го убедим да напусне, все още можем да се придържаме към първоначалната идея — проследяваме го с Пътедир и го спипваме там, където се появи. Само да имах повече време!

— Колко време имаш?

Много добър въпрос. Ако извадехме много, много голям късмет, новината нямаше да изтече още три дни. Но, за съжаление, не можех да разчитам на късмет. А по-лошото беше, че и Демона не можеше. Какъв щеше да бъде следващият му опит? И какви шансове щях да имам да го спра? Отговорът на последния въпрос никак не ми хареса.

— Днес или утре — отговорих.

— И какво става след това? — попита тя.

— Портата на смъртта се разтваря. Работата излиза от ръцете ми, тялото ми го намират някъде и пропускам една хубава война. Ти ще видиш тази война. Блазе ти.

Тя се ухили гадно.

— Може и да ми хареса.

Отвърнах й с усмивка.

— Като нищо.

— Но — призна тя, — това никак няма да е добре за дома.

И тук се съгласих.

— От друга страна — каза тя, — ако го убия, няма проблем. Двата дома не се бият, уязвени са само Дзур, но на кого му пука за тях? Е, сигурно можем да измислим някакъв начин да прихванем информацията за тях, преди да изтече.

— Те не са проблемът — отвърнах й. — Проблемът е, че ти загиваш, или ще трябва да убиеш Мороулан. Не мога да приема нито една от двете възможности за идеален изход.