Стивън Бруст - Джерег

Защо обаче го правеха? Вече бях убеден, че нямат намерение да спират убиец, така че трябваше да имат друго предназначение. Частица от мен напираше да се оправи с тях тук и веднага, но нямах намерение да го свърша, преди да съм разбрал каква им е задачата. И, разбира се, нямах гаранция, че ще успея.

Много внимавах да не забележат наблюдението ми, но никога не можеш да си сигурен, разбира се. Огледах ги колкото можех по-внимателно за скрити оръжия, но странно, не забелязах такива. И двамата бяха с мечове, стандартните драгарски дълги мечове, и двамата носеха и по една кама. Но скрито оръжие не забелязах.

След пет минути се обърнах и тръгнах към изхода, проправяйки си внимателно път през гъстата гмеж. Почти бях стигнал до вратата, когато Лойош прекъсна размишленията ми.

„Шефе, един главорез, зад тебе“.

Обърнах се навреме и видях, че единият от тях ме приближава. Изчаках го. Спря се на около стъпка пред мен — в онова, което наричам „застрашаваща зона“. Не бях застрашен. Е, може би малко. Той пропусна предисловията.

— Предупреждавам те, мустак. Не се опитвай.

— Какво да опитвам? — попитах най-невинно, макар че сърцето ми се смъкна малко надолу. Обидата пренебрегнах; по-скоро бих ги обръснал, отколкото да си позволя да се ядосам. Но намекът, съдържащ се във фразата, беше, да го наречем, не много приятен.

— Каквото и да е — последва отговорът. Той ме изгледа още няколко секунди, след което се обърна и си тръгна.

Проклятие! Значи Мелар знаеше, че го дебна. Но защо ще иска да ме спре? О, не го искаше, разбира се. Действаше по допускането, че съм пуснат подир него и че представа си нямам защо го прави. Изглеждаше логично: ако по някакъв начин се бях издал, което със сигурност беше възможно, нямаше да е в характера му да го пренебрегне. Играеше си играта до дръжката. (Много интересен израз, нали?)

От това ми стана някак по-добре, но не много. Лошото беше, че Мелар знаеше откъде идва заплахата. Въпреки че телохранителите му нямаше да спрат пряко нападение, фактът, че знаят за мен, сериозно отрязваше шансовете ми да му изляза с нещо хитро — а каквото и да измислех тепърва, трябваше да е нещо хитро. Докато напусках залата, усетих как първите проблясъци на по-малкото братче на отчаянието се разбуждат в мен.

Щом излязох през вратата, спрях и се свързах с Алийра. Кой знае, може пък двете със Сетра да бяха измислили нещо. Тъй или иначе чувствах, че трябва да им съобщя какво съм научил.

„Какво има, Влад?“

„Нещо против да намина да се видим? Имам малко информация, която едва ли ще ти хареса“.

„Горя от нетърпение — отвърна тя. — Ще те чакам в покоите си“.

Тръгнах по коридора към стълбите и видях, че Мороулан слиза по тях. Кимнах му и понечих да го подмина. Той обаче ме привика с пръст. Спрях и продължих след него към библиотеката. Влязох послушно и седнах. Ситуацията неприятно ми напомняше за някой слуга, когото са привикали, за да го скастрят, че не е почистил добре нощните гърнета.

— Влад — заговори той, — може би ще бъдеш така добър да ме осветлиш какво точно става?

— А?

— Някъде се е случило нещо, за което не знам. Чувствам го. Подготвяте се за ход срещу Мелар, нали?

Кълна се в пръстите на Вийра! Цялата ли Империя го беше научила вече? Той започна да отмята точките.

— Алийра е доста изнервена покрай цялата тази работа и не знае какво да прави. Ти се държеше по същия начин, поне до вчера. Днес, както ме уведомиха, ако мога да се изразя така, са те забелязали да душиш около Мелар. Виждам Алийра, и тя е също точно толкова доволна от живота, колкото можеш да си представиш. После те виждам да се качваш по стълбите, за да се видиш с братовчедка ми, предполагам, и изведнъж имаш вид на човек, който знае какво прави. Е, ще благоволиш ли все пак да ми обясниш какво точно сте замислили двамата?

Помълчах малко; след което заговорих, бавно и внимателно:

— Ако днешното ми поведение е по-различно от вчера, то е защото разреших загадката — не проблема. Все още нямам никаква представа какво да направя по него. Ще кажа обаче, че нямам никакво намерение да направя нещо, което по някакъв начин би компрометирало теб, твоята клетва или твоя дом. Заявих това вчера и нямам никаква причина да променя решението си. Това достатъчно ли е?

„А така, шефе. Давай!“

„Млъкни, Лойош“.

Мороулан се взря в мен, дълго и проницателно, сякаш се опитваше да ми направи мозъчна сонда. Лаская се обаче, че дори на Деймар ще му е трудно да го направи, без да усетя. Мороулан, смятам, също ме уважава твърде много, за да го направи преди първо да е попитал. Пък ястребовите очи трябва да си стоят на главите на Господарите на ястребите, където им е мястото.