Стивън Бруст - Йенди

Но реакциите ми, както казах, са различни. Понякога ставам параноичен за няколко часа или дни, друг път ставам агресивен и войнствен. Този път поседях кротко зад бюрото си. Дълго. Бях потресен и уплашен. Гледката с онези четиримата — четирима! — непрекъснато се въртеше в ума ми.

Определено трябваше да предприема нещо с това типче Ларис.

„Време е да се раздвижим, шефе“.

„А?“

„Седиш там вече близо два часа. Айде стига“.

„Не е възможно да е било толкова дълго“.

„Хм“.

Забелязах, че Коути е в стаята и ме чака.

— От колко време си тук?

— Около два часа.

— Не е възможно… да не си говорила с Лойош? Все едно. — Вдишах няколко пъти дълбоко. — Съжалявам. Не съм свикнал с това.

— Трябваше да си свикнал вече — сухо отбеляза тя.

— Мда. Приемам го като утеха. Колко души познаваш, които са оцелели…

— Да, Влад? Кажи?

Поседях и този път наистина помислих много дълго. След което повторих въпроса, този път с не толкова риторичен тон.

— Колко души познаваш, които са оцелели дори след две покушения, да не говорим за три?

Тя поклати глава.

— Адски малко са тези, които оцеляват след първото. Не мисля, че съм чувала за някой, който е оцелявал след две. Колкото до трите… сериозно постижение, Владимир.

— Нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, Коути, аз съм добър и го знам. И също така имам късмет. Но не съм чак толкова добър и нямам чак толкова късмет. Това докъде ни води?

— Че убийците са били некомпетентни ли? — каза тя и повдигна вежди.

Забелязах го и повдигнах една.

— Ти такава ли си?

— Не.

— И докъде ни води това?

— Предавам се. Кажи.

— Че опитите не са били истински.

— Какво?

— А ако Ларис не се е опитвал да ме убие?

— Това е абсурдно.

— Съгласен съм. Но също толкова абсурдно е оцеляването ми след три покушения.

— Е, да, но…

— Да помислим малко над това, става ли?

— Как мога да мисля за това? По дяволите, едното го направих аз самата.

— Знам. Добре, да започнем с теб тогава. Вие всъщност да ме убиете ли бяхте наети, или ви поръчаха да го направите така, че да изглежда, че се опитвате да ме убиете?

— Защо в името на Драгара ще…

— Не се измъквай от темата, моля. Кое от двете?

— Бяхме наети да те убием, по дяволите!

— Това ще се приеме в съда, знаеш ли. Все едно — побързах да добавя, след като видях, че започва да се изчервява. — Казваш, че сте били наети, за да ме убиете. Да допуснем, че ти поръчват само да го направиш така, че да изглежда добре. Как…

— Не бих приела. И да ме убият ли?

— Това го прескочи засега. Просто да предположим. Как би се справила с въпросите, които ти задавам, ако поръчката е била да ме накарате да мисля, че Ларис иска да ме убие?

— Аз… — Тя млъкна и ме погледна объркано.

— Точно така. Щеше да ми отговориш точно както ми отговори.

— Владимир — бавно каза тя, — наистина ли мислиш, че случаят е такъв?

— Ъъъ… не точно. Но съм длъжен да допусна тази възможност, нали?

— Предполагам. Но до какво те води това?

— Означава, че засега мога да забравя за теб и Ноуратар.

— Все още не си ми казал защо той би искал да направи това?

— Знам. Да прескочим и това. Да вземем опита за покушение пред кантората. Разправях ти за него, нали?

— Да.

— Така. Значи, измъкнах се, защото съм бърз, точен и най-вече защото Лойош ме предупреди навреме и се погрижи за единия, за да съм свободен да се справя с другия.

„Чудех се дали ще си го спомниш, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— Сега — продължих, — как е възможно Ларис и следователно онзи, когото той е наел, да не знае за Лойош?

— Ами, знаел е, разбира се… точно затова е изпратил двама убийци.

— Но са го подценили, така ли?

— Ами… извинявай, Лойош… но срещу Ноуратар и мен той не се справи чак толкова добре. Освен това ти си реагирал по-добре и по-бързо, отколкото Ларис можел да очаква. Както вече ти казах, Владимир, имаш талант да караш хората да те подценяват.

— Може би. Или може би е възложил работата на двойка некомпетентни с надеждата, че ще я издънят.

— Това е абсурд. Не би могъл да им каже да я издънят, това би било самоубийство. И не би могъл да знае , че ще се провалят. Доколкото разбирам, за малко са щели да те оправят.

— И може би, дори да бяха, нямаше да го направят трайно. Не можем да ги попитаме. Което впрочем ми напомня нещо — на вас също може да са поръчали да не е трайно. Така ли беше?

— Не.

— Окей. Прескачаме и това. Може би е смятал, че ще оцелея, а ако не — че ще бъда пресъживен.