Стивън Бруст - Йенди

— Повечето ти го разказах снощи, Владимир.

— Не се брои — изсумтях. — Не е същото.

По средата на яденето проверих часа и реших, че е време да свърша малко работа.

— Извини ме — казах на Коути.

„Мороулан…“

„Да, Влад?“

„Онази атира, дето ми я даде, не е“.

„Моля?“

„Не е атира“.

„А каква е?“

„Доколкото знам, тя не съществува“.

Последва пауза. „Ще го проверя и ще те уведомя за резултати“.

„Добре“.

Въздъхнах и останалата част от закуската мина в мълчание. Не се задържахме много, защото да си в публично заведение без охрана може да е опасно. Достатъчно беше някой сервитьор, който знае какво става, да съобщи на хората на Ларис и щяха да пратят някой да ме закове. Коути го разбираше, затова не възрази, когато я подканих да ставаме.

Всъщност разбираше го толкова добре, че излезе от ресторанта пред мен просто за да се увери, че никой не ме дебне. Лойош направи същото.

„Шефе, задръж!“ И…

— Владимир!

И за първи път в живота си замръзнах, в пълна криза. Защо ли? Защото всичките ми инстинкти и тренировка ми диктуваха да залегна и да се дръпна от вратата, но разумът ми подсказваше, че Коути е сама срещу убиец.

Стоях там като пълен идиот, а Коути изхвърча навън и тогава видях някого пред себе си — стискаше магьоснически жезъл. Замахнах и Маготрепача падна в ръката ми преди да съм разбрал какво правя. Усетих тръпка нагоре по ръката и разбрах, че съм прихванал нещо. Видях го, че изруга, но преди да успее да направи още нещо, от врата му щръкна дръжката на кама. С каквото и да се занимаваше Коути в този момент, явно й беше останало време да държи вратата под око. Изхлузих се навън, извадих стилета и успях да пусна псионично „Помощ!“ до Крейгар. И тогава видях още трима!

Единият ревеше и се мъчеше да отпъди Лойош, другият се дуелираше меч срещу меч с Коути. Третият ме забеляза и ръката му замахна. Скочих на земята към него и се превъртях (трябва да ви кажа, че никак не е лесно с рапира на кръста), и онова, което хвърли по мен, не улучи. Изритах с крака, но той отскочи. В лявата му ръка имаше нож за мятане. Надявах се да не уцели някоя от виталните ми точки.

После ножът падна от ръката му и в китката му разцъфна кама. Възползвах се от възможността да скоча на крака и да му направя онова, което се канеше да направи на мен. Смятах, че сърцето му е достатъчно витална точка. Познах.

Бързо погледнах към Коути и се уверих, че се справя добре със своя „човек“, който явно не беше свикнал на фехтовка с противник, откриващ само едната си страна. Извадих рапирата си и направих две крачки към онзи, с когото се биеше Лойош. Той замахна към него за последно, обърна се срещу мен, надигна меча си и върхът на рапирата ми се заби в лявото му око. Обърнах се към Коути. Тя почистваше оръжието си.

— Да се разкарваме, бойци — казах, след като Лойош кацна на рамото ми.

— Добра идея. Можеш ли да телепортираш?

— Не и когато съм възбуден. Ти?

— Не.

— Ами да повървим тогава. До кантората ми.

Коути допочисти оръжието си. Върнахме се в „При Цедик“, излязохме през задната врата и закрачихме небрежно към кантората. Ако бяхме тръгнали бързо, щяхме да привлечем още повече внимание, но не знам дали има нещо по-трудно на този свят от това да се мъчиш да крачиш небрежно, когато сърцето ти препуска в галоп и адреналинът пулсира в системата ти. Треперех като текла и съзнанието, че това ме прави още по-уязвима жертва, никак не ми помагаше.

Бяхме изминали по-малко от едно каре към кантората, когато се появиха нови четирима джереги… Светулката, Н’аал, Шоен и Пръчките.

— Добро утро, господа — измърморих. Всички ме поздравиха. Въздържах се да кажа на Н’аал, че изглежда добре, защото можеше да си помисли, че му се подигравам. Но нямаше вид на обиден.

Върнахме се в кантората без инциденти. Затворих се сам и най-сетне избълвах закуската. Все едно, не беше чак толкова вкусна.

Познавал съм драгари — и казвам „познавал съм“, а не просто да съм чувал за тях — които могат да се нахранят, да излязат и да се забършат ужасно близо до смъртта, след което да се върнат вкъщи и да се нахранят отново. Можеш да се срещнеш с някой от тези смешници час по късно и да го попиташ дали му се е случило нещо интересно напоследък, а той ще свие рамене и ще каже: „А, нищо особено“.

Не знам дали се възхищавам на тези типове, или просто ги съжалявам, но съм сигурен, че не съм като тях. Имам най-разнообразни реакции след всеки случай, в който за малко съм щял да загина, и никоя от тях не е с положителен знак. Особено лошо е, когато дойде в резултат на опит за покушение, защото подобни опити по природа са неочаквани.