Стивън Бруст - Йенди

„Друг път, Мороулан“.

Предадох на Коути новината за Ноуратар, което развали настроението й, но какво можех да направя? Отидох до кухнята и донесох вино, после се свързах с Фентор.

„Да, милорд?“

„Домът Лиорн, графиня Неоренти. Домът Атира, баронеса Тиерелла. Живи ли са? Ако да, разбери къде живеят. Ако не, разбери как са умрели. Действай“.

„Да, милорд“.

Коути въздъхна.

— Приключих — побързах да я уверя. — Беше само…

— Не е за това — отвърна тя. — Просто съжалявам, че няма как да ти помогна с Ларис. Но всичката информация, която имам, дойде от него и не мога да ти я кажа, дори да е полезна.

— Разбирам. Трябва да разчиташ на себе си.

Тя кимна.

— Толкова лесни изглеждаха нещата, само допреди една неделя. Искам да кажа, бях щастлива… предполагам. Чувствахме се сигурни. Причините ми да искам да убивам драгари са същите като твоите, а Ноуратар — ами, тя просто мразеше всичко. Освен мен, предполагам. — Отново сложих ръка на рамото й. — Но сега… е, щастлива съм, че получава каквото иска, въпреки че е успяла да се самоубеди, че вече не го иска, но аз… — Сви рамене.

— Знам — промълвих. А сега искате ли да чуете нещо безумно? Искаше ми се ужасно да кажа нещо като: „Надявам се, че ще мога да я заместя“, или може би: „Аз ще съм с теб“, или дори: „Обичам те, Коути“. Но не можех. Защо ли? Защото, доколкото можех да преценя, скоро щях да съм мъртъв. Ларис продължаваше да ме дебне, все още разполагаше с повече ресурси от мен и най-важното — знаеше къде да ме намери, а аз не знаех къде да го намеря. Така че, при създалите се обстоятелства, можех ли да направя нещо, с което още повече да я привържа към мен? Беше лудост. Поклатих глава и не отворих уста.

Погледнах я и забелязах, че гледа над рамото ми и кима лекичко.

„Лойош?“

„Кажи, шефе“.

„Какво й говориш, по дяволите?“

„Това, което щеше да й кажеш сам, ако имаше мозък колкото на един тъп дзур“.

Посегнах да го сграбча за гушата, но той отхвърча на перваза. Станах, изръмжах и усетих докосване по ръката.

— Владимир — каза тя кротко, — хайде да си лягаме.

Е, между това да откъснеш врата на един нагъл, хлевоуст джерег-всезнайко и да правиш любов с най-красивата жена на света… Искам да кажа, изборът не беше много труден.

„Милорд?“

„Да, Фентор?“ Събудих се напълно и придърпах Коути към себе си.

„Издирих графиня Неоренти“.

„Браво, Фентор. Доволен съм. А атирата?“

„Милорд, сигурен ли сте за името й? Баронеса Тиерелла?“

„Така мисля. Бих могъл да проверя пак. Защо? Не можа ли да я намериш?“

„Прерових всички записки възможно най-старателно, милорд. В дома Атира никога не е съществувала особа с име «Тиерелла». Нито баронеса, нито каквото и да е“.

Въздъхнах. Защо, Вийра проклета, животът трябва да е толкова сложен?

„Добре, Фентор. Ще помисля за това утре. Сега поспи малко“.

„Благодаря, милорд“.

Контактът се прекъсна. Коути се беше събудила, сгушена до мен.

— Какво става, Владимир?

— Нова неприятност. Да го забравим засега.

— Ммммм.

„Лойош“.

„Кажи, шефе?“

„Опростен си условно“.

„Да бе, знам“.

След няколко кратки, щастливи часове вече се бяхме събудили и във форма. Коути предложи да ми купи закуска и приех. Преди да излезем, тя обиколи из стаите и огледа разните джунджурии. Подхвърли нещо за евтиния дубликат на скъпа скица на Катана на Дзур планина, изсмя се добродушно на жалката имитация на източняшки кристал и щеше да продължи така целия ден, ако не бях казал:

— Кажи ми, като решиш да приключиш с огледа. Огладнявам вече.

— Мм? О, извинявай. — Огледа отново жилището. — Просто изведнъж се почувствах като у дома си.

Буца заседна на гърлото ми, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към вратата.

— Къде ще ядем? Владимир?

— Какво? О, все едно. Има едно хубаво място няколко врати по-нагоре, с чисто сребро и за клавата няма да ти трябва лъжица.

— Добре звучи.

Лойош се настани на рамото ми и тръгнахме по улицата. Беше някъде четири часа след съмване и някои заведения вече бяха отворени, но движението по улицата беше оскъдно. Влязохме в „При Цедик“ и Коути ми купи две мазни наденички, с топъл хляб и подходящо количество клава. Същото донесе и за себе си.

— Току-що се сетих, че все още не съм ти готвил — казах.

— Аз пък се чудех кога ще ти остане време. — Усмихна ми се.

— Знаеш, че мога да готвя? — Тя продължи да се храни. — Знаеш ли, ще трябва да поработя над биографията ти. Просто за да сме квит.